— Е, да, изненадвам се. Надявам се, че това не те кара да мислиш лошо за мен.
В отговор Дисна му се усмихна — много бавно, намеквайки за много неща, сетне побърза да тръгне, за да изпълни възложената й работа.
Същия следобед Алейна привика Родри до себе си. Когато влезе, тя седеше, кръстосала крака на една възглавница до ниската масичка, облечена в проста бяла туника и гледаше намръщено към своите гадателски плочки. Веднага там се материализираха две обсипани в брадавици кафяви гномчета и му се ухилиха.
— Ето те и теб. Сега, след като разполагам с време, ще започнем да се обучаваме — тя помете от масичката плочките и вдигна очи да го огледа. — Не си много зле, когато сервираш храна, но трябва да се научиш как се носи ветрилото ми и други подобни неща. Освен това се налага да оправим начина, по който говориш. Акцентът ти е ужасен и ще трябва да отделим известно време да го подобрим.
Родри се надяваше, че Алейна ще се умори да го учи на съмнителни умения от рода на това как се сгъват шарфове и се подреждат възглавници, но тя гледаше на всяка подробност много сериозно и той скоро осъзна, че господарката му чисто и просто скучае. Благодарение на наследеното богатство не й се налагаше да работи или да чака за каквото и да било, а макар и да разбираше чудесно финансовите въпроси, и то в подробности, един от многобройните й девери вършеше цялата действителна работа, свързана с управлението на имотите, които й принадлежаха. Два пъти седмично този Динварбало идваше на обяд. По време на продължителното угощение, включващо много изтънчени блюда, те обсъждаха капиталовложенията й в земя и търговски предприятия; тя задаваше проницателни въпроси и правеше още по-проницателни предложения, докато той записваше желанията й върху покрита с восък дървена плочка. Щом си отидеше, бодрият дух отново напускаше Алейна и тя привикваше Родри за поредния му урок. Освен това обикновено ставаше и много раздразнителна, като го пляскаше по лицето и за най-дребната грешка и дори го отпращаше с порой от обиди. Но следващия път, когато го повикаше, макар и строга, беше мила.
Порто и Дисна му разказаха донякъде нейната история. Родила се второ дете от общо десет в семейството на беден продавач на зехтин в Ронатон; живеели в такава нищета, че едва не я продали за робиня, за да нахранят останалите. Но красотата я спасила, защото й хвърлил око богат търговец, който, вместо да я купи, се оженил най-почтено за нея. Но той бил на петдесет и две години, а тя — на четиринайсет, и бракът им далеч не бил щастлив, макар поради страданията в детството да имала желание да бъде идеална съпруга. Нямали деца по-скоро защото той не бил в състояние, отколкото поради някакви други причини. Умрял на седемдесет и четири години след продължителна съсипваща болест, по време на която тя се грижела лично за него. Сега, макар далеч да не била изпълнена с желание да се обвърже с друг съпруг, тя съзнавала също така, че красотата й няма как да не повехне, по-вероятно рано, отколкото късно. Затова утрините й бяха изпълнени с козметични занимания, по време на които вземаше вани с билки. Често изпращаше Родри на пазара рано, за да купи листенца от цвета на рози, прясна сметана и пчелен восък, а след това двете с Дисна се затваряха като алхимички в помещението за къпане.
За голяма своя изненада Родри установи, че започва да я съжалява. Искаше да я мрази за това, че държи свободата му заключена върху късче хартия в ковчежето си за украшения, но просто сърце не му даваше. Освен това дойде време, когато осъзна една горчива истина за себе си. Веднъж сутрин, когато въздухът беше свеж и хладен и се усещаше миризмата на задаващия се дъжд, а последните летни цветове на дърветата се издигаха ярки над изрисуваните огради, той тичаше от пазара към къщи с козметични средства и подправки. Усети се, че пее. Изпаднал в шок, осъзна, че в момента се чувства щастлив, че е започнал да приема новия си живот. През целия ден забелязваше и други неща: колко доволен остана, когато Порто го похвали, как се смееше на шегите в кухнята, как се усмихна, когато Алейна му даде сребърна монета в знак на благосклонност. Помисли, че ако някой ден заеме мястото на Порто на доверен вареко, ще се радва на сигурно положение, независимо за кого ще се ожени господарката.
Преди се питаше защо робите не се вдигат на открит бунт, а сега започна да разбира. Ако бяха в неговото положение, животът им не беше толкова жесток, че да рискуват. Онези, които работеха, да речем, в калаените мини, можеха да бъдат доведени до отчаяни постъпки, но те бяха дамгосани, оковани и полугладни, а животът им — прекалено кратък за дългосрочни планове. Всеки роб като него, който имаше твърда търговска цена, разполагаше с всички необходими за живота неща, някои удобства дори, както и възможността, макар и под въпрос, някой ден да си спечели свободата. Реши, че ако си спомняше предишния живот, би се чувствал различно, без съмнение изпълнен с копнеж по свободата, с хирейд, подобаващ на човек, роден свободен, но на практика за него Девери представляваше място, изпълнено със сенки и откъслечни спомени. Единствено беше сигурен, че е бил сребърен кинжал, презрян парий, без клан или дом, опозорен човек без чест, осъден да се бие безкрай в различни дребни вражди между лордове, докато не го сполети ранна смърт. Много пъти му се струваше, че да бъде лакей на Алейна, е по-добър житейски зар.