Родри реши, че е изключително несправедливо това, че не си спомня за нито една.
— О, я гледай тук! Ти имаш и дете в родината си.
— Така ли? — Шокът, който изпита, го накара да забрави робската си маска.
— Не си знаел, значи? Как си постъпил? По всяка вероятност си потеглил с войската си, преди да е разбрала, че е бременна — Алейна избухна в смях. — Е, по някои основни неща мъжете в Девери наистина си приличат с мъжете в Бардек, нали? Боя се, че плочките не са в състояние да ми кажат дали е момче или момиче — все така усмихната, тя взе още една кайсия и я изяде бавно, докато размишляваше. — Чудя се каква е тази дама с мечове отгоре. Там като че ли не й е мястото. Изтегли още две.
Те се оказаха асо копия и гарван.
— Я виж ти! — Алейна се задави в искрен шок. — Колко тъжно! Тя е била единствената ти истинска любов, но всичко е свършило трагично. Какво се случи? Както изглежда и нея са я продали в нещо като робство или е била оженена против волята си за друг мъж.
Внезапно Родри си спомни Джил, спомни си името, което принадлежеше на красивата руса жена, която понякога го навестяваше в паметта и сънищата, спомняйки си в прилив на чувства как я е загубил някъде по дългия път. Смътно си спомни, че е започнал да я търси из тъмните гори…
— Родри, ти плачеш.
— Извинете ме, господарке — той преглътна сълзите си и обърса лице с ръкава на туниката. — Простете ми. Обичах я много и тя наистина беше принудена да тръгне с друг мъж.
Вдигна поглед и я видя да го наблюдава с израз на изненада, сякаш току-що се бе материализирал като някой от Дивите.
— Не, ти ме извини. Забравих, че не винаги си бил роб — тя погледна надолу към плочките, сетне прокара ръка през фигурата. — Само бъди така добър да вземеш тези плодове. Прави каквото искаш до вечеря.
Тъй като нямаше другаде къде да остане насаме, Родри се качи в помещението за мъжете и легна на своя одър, сложи ръце под главата, впери поглед в тавана и се заслуша в дъжда. Постепенно сглоби част от спомените си, но само част. Знаеше, че е обичал, че продължава да обича с ожесточение, което го стресна, жената на име Джил, но коя беше тя, къде я бе срещнал, защо му е била отнета — това все така си оставаше мистерия. Отново заплака, но само за малко и тези няколко сълзи бяха по-скоро от безпомощност, отколкото от сърдечна болка.
Алейна не спомена повече за инцидента, но от този следобед нататък Родри усети някаква промяна в отношението й към него. Понякога я улавяше как го наблюдава леко смръщена от учудване, сякаш за нея той представляваше задача за решаване. На пръв поглед нищо не се беше променило; прекарваше следобедите си с нея, както и преди, изучаваше протоколните поздрави и обявяване на гостите от различен ранг. И като че ли, с изключение на Дисна, никой нищо не забелязваше. Внезапно Родри установи, че прислужницата се държи студено с него; винаги, когато й правеше комплимент, го поглеждаше с едва доловима усмивка или направо го стрелваше лошо. Когато се опитваше да обърне всичко на шега и да я закачи, не пожелаваше да отговори, а отминаваше бързо с вирнат нос, карайки го да се пита дали не е било съдено всички тези любовни похождения, появили се на плочките, да си останат само в миналото.
След няколко дни дъждът спря и Алейна излезе на пазар. Тъй като, както си личеше, всички в града бяха там, за да наваксат с покупките и клюките, оставиха носилката в странична улица, дадоха пари на един продавач в магазин да я наблюдава и отидоха пеша до самия пазар. Понесъл своя абаносов жезъл, Родри следваше на няколко крачки господарката си, докато тя минаваше от сергия на сергия и се заглеждаше преди всичко в бижутерията и коприните, а търговците й угодничеха. Накрая му даде знак да се приближи и посочи няколко сребърни брошки, украсени с полускъпоценни камъни.
— Искам да купя подарък на Дисна. Смяташ ли, че ще хареса онази с големия тюркоаз?
— Нямам никаква представа, господарке. Нищо не разбирам от бижута.
— Трябва да се научиш. Помага да прецениш хората, когато ги срещаш за първи път, искам да кажа, какъв вкус имат, а не само колко пари могат да похарчат. Но не смятам, че тези ще свършат работа — продължи нататък, давайки му знак да върви до нея. — Разбира се, у дома имам купища неща, които Помейо ми е давал, и някои от тях са съвсем хубави, но… — внезапно тя се усмихна по своя дяволит начин. — Не, тях ще използвам за нещо друго. Ела насам. Там виждам още един бижутер.