— Добре тогава. А Дисна няма никога да носи тежък товар нагоре по стълбите, поне не докато аз съм наоколо.
В един лепкав от хладния дъждец ден Джил и Саламандър пристигнаха в пристанищния град Дарадион. Беше прекалено късно да питат началника на пристанището за „Сивия керкенез“, затова наеха стая в някакъв хан, а още веднага след като дъждът престана, излязоха на вечерния пазар. Джил намираше дъждовното време за много приятна промяна, затова остана изненадана да чуе как гражданите горчиво се оплакват от студа и влагата. Пазарът беше почти пуст, половината от сергиите стояха празни и само шепа клиенти бързаха да свършат енергично работата си.
— По всичко личи, че тази вечер няма да има голяма полза да устройваме представление, какво ще кажеш? — забеляза Саламандър с известна тъга. — Бях забравил как хората в Бардек се оплакват от времето.
— Правичката да ти кажа, човек би помислил, че е завила снежна буря — тя направи пауза, за да сграбчи гномчето си, което плискаше в някаква гадна и отвратителна канавка. — Как сме с парите?
— Имаме достатъчно да си платим пътуването до Суртина, но не и за първа класа.
— Това едва ли е от значение.
— От значение е, разбира се. Проклет да съм, ако прекарам дни наред, натъпкан в трюма заедно с разни ми ти търговци и всевъзможна друга паплач.
— Тогава ще трябва да помислиш за представление на дневна светлина, как смяташ?
— Ето това, красива моя асистентко, е великолепна идея. Хъм. Ще свършат работа оцветени пушеци. И ще накарам някоя и друга силфида да разнася шарф из въздуха — ще изглежда, сякаш лети по своя собствена воля. А какво ще кажеш за тайнствена музика, която идва от неизвестни източници? Има възможности, наистина виждам възможности.
През останалата част от вечерта Саламандър премисляше новото си представление. От време на време издаваше тревожни звуци или изпълваше стаята с огромни червени и зелени пушеци, но преди всичко остави Джил да си върши работата.
Тя вече контролираше със забележителна лекота образите — достатъчно добре, за да бъде принудена да признае естествената си дарба. Веднъж след като заковеше по памет някакъв предмет в съзнанието си, беше в състояние да го обръща, оглежда от всички страни и мести така, сякаш го гледа първо отгоре, сетне — отдолу. Тази вечер тя се натъкна, без да иска, на особено интересен номер. Визуализираше малката кожена кесия, в която Саламандър държеше парите им, и мислено я сложи отворена на масата, за да надникне в нея. Изведнъж се почувства само няколко инча висока и, застанала на масата, надникна в зейналата й паст като в пещера. Изненада се и тутакси изгуби образа, но станалото й се стори достатъчно важно, за да наруши спокойствието на Саламандър, който създаваше ефект на облачен залез върху тавана. Той остави илюзията да се разпръсне и внимателно я изслуша.
— Отбелязала си истински напредък, гургулице моя. Започваш да стигаш до важната част от работата, затова не губи кураж.
— О, хич не се безпокой. В живота си не съм правила нещо по-интересно.
Той остави челюстта си да увисне от искрена изненада.
— Значи го смяташ за интересно, така ли? О, богове, ти действително си белязана за деомера!
— Абе не самите упражнения. Разбирам как направо са те карали да полудяваш от досада. Всъщност имам предвид всичко онова, което ми се случи това лято. Започвам да разбирам къде… Толкова дяволски трудно е да го облека в думи! Но където и да ме заведе работата, която върша със съзнанието си, то е… ами то е същото, както когато татко ми дойде и ме взе от село. Пред мен, надолу по пътя, се простираше цял един свят, а аз въобще не го разбирах.
На другата сутрин Джил и Саламандър слязоха на пристанището, което изглеждаше така, сякаш някакъв великан беше отхапал полукръгла хапка от брега. Скалите се спускаха право надолу към тясна ивица бял плаж, а дъжда и облаците вече ги нямаше.
Покрай ръба на пропастта бяха безразборно струпани сергии и щандове, сякаш нароени от огромна дървена къща със статуи, която обрамчваше пазара.
— Това храм ли е? — попита Джил, сочейки продълговатата постройка.
— Точно така, храм на Далей-о-Контремо, бог на морето. Всъщност той е бог на най-различни други неща, включително и, по някаква необяснима причина, на несправедливо третираните роби.
— Значи в законите се предвижда подобно нещо, така ли?
— Разбира се. Нима крепостните селяни в Девери нямат права, които техният лорд не може да пренебрегва?