— Така е, но пък крепостните не са роби.
— О, я стига! — Саламандър изсумтя презрително. — Вярно е наистина, че не могат да бъдат продавани и отделяни от земята и семействата им, но пък нима са свободни? Ти сигурно се шегуваш, гургулице моя. Разбира се, в Девери вече не са останали много крепостни, затова без съмнение никога не си се замисляла за тях.
— Да, това, което казваш, е истина. Я слушай, някога те много ли са били?
— Имало ги е във всяко владение на лорд, или поне така са ми казвали. Сега, общо взето, само кралят държи крепостни. Не зная защо са се променили нещата, но дяволски се радвам, че е станало така. Знаеш ли защо робството е толкова лошо, гургулице моя?
— Ами то е дяволски несправедливо.
— Нещо повече от това. То кара хората да свикват на жестокост и да намират оправдание за нея. Този път води неизбежно към злото.
Каза го толкова тихо и спокойно, без привичните си шеги или преструвки, че Джил беше принудена да си спомни действителната мощ, която се крие зад неговите закачки и суетност.
Лесно установиха, че кораб на име „Сивия керкенез“, собственост на някой си Галейтрано, се е върнал току-що от пътуване до Ронатон, на Суртина, тъй като излизането и завръщането на всеки кораб се обявяваше публично пред помещенията на пристанищния началник. След известно търсене откриха самия Галейтрано — огромен мъж с бронзов цвят и права черна коса. Той седеше с някои членове на своя екипаж в една винарна в края на пазарния площад. Връщал се утре в Ронатон, имал достатъчно място за още двама пасажери и два коня, особено след като бяха готови да платят за първа класа. Саламандър поръча вино за всички, разказа две от не особено деликатните си историйки и успя да предизвика разговор за живота въобще и за този на корабите. Едва ли не съвсем случайно, или поне така изглеждаше, самият капитан започна да им разказва за някой си Помейо, един от редовните му пасажери, който при последното си пътуване водел със себе си рядък роб варварин.
— Каза ми също, че е платил двойно на онова, което струвал този човек, само и само да може да го подари на някаква жена. Доколкото мога да преценя, дамата, която иска да спечели, е наследила голямо богатство.
— О, затова е тръгнал толкова далеч — само и само да намери съпруга — рече Саламандър небрежно. — Тя сигурно живее тъкмо в Ронатон, а?
— Ами не — капитанът внезапно се разсмя. — Знаеш ли какво? Той така и не ни каза къде живее тя. Току-що го осъзнах. Голям хитрец се оказа. Ако познаваш богата вдовица, трябва да я пазиш за себе си.
— Не го виня за това, разбира се, но пък не е никак хубаво — Саламандър погледна съвсем безразлично към Джил. — Бихме могли да използваме още един варварин в представлението си. Ще изглежда добре на сцената, особено ако е също рус.
— О, робът имаше черна коса — рече Галейтрано. — Но разбирам какво искаш да кажеш, защото ще е наистина ефектно. Знаеш ли, че е наистина много странно. Ти си вторият човек, който ме пита за роби варвари напоследък.
— Така ли?
— Беше преди последното ми пътуване до Ронатон, обаче този другият беше от островите. Чакай да помисля, но според мен въобще не спомена името си, което е наистина малко странно. Във всеки случай се интересуваше само за да го купи и препродаде. Беше от Тондио. Така, струва ми се, каза. Във всеки случай не тръгна с моя кораб, затова и не съм се замислял повече за него.
След като поръчаха още вино за всички, този път за сметка на капитана, Саламандър обяви, че двамата с прислужницата му ще трябва да се приготвят за вечерното представление, покани всички да дойдат да го видят и си тръгна при всеобщо добро настроение. Джил успя да остане усмихната, докато стигнаха улицата, но не повече от това.
— Дано този Помейо мръзне в третото пъкло!
— Ще призная, че съм смутен, раздразнен и въобще ядосан на нашия ухажор. Но другата вест, която ни съобщи капитанът, е дори по-неприятна.
— Онзи така наречен търговец на роби, който разпитвал за варвари ли?
— Хареса ми твоето „така наречен“, гургулице моя. Излиза, че знаеш как да слушаш какво се говори. Вестта хич не ми допада. Разбира се, може и да е някакво съвпадение.
— Също както беше съвпадение, че са отровили Бриндемо в деня, преди да пристигнем в Милетон?
— За съжаление това, което казваш, е съвършено вярно. Знаеш ли, че няма да е зле, ако като се върнем в хана, се поогледам.
— Защо? Че щом искаш да се поогледаш в града, защо ще се връщаш в хана?
— Понякога има по-добри начини за придвижване, отколкото да ходиш с краката си, скъпо мое бекасче. Виждала ли си Невин да изпада в транс?