— Да, виждала съм. Искаш да кажеш, че и ти можеш да изпадаш в транс, така ли?
— Мога, а скоро без съмнение и ти ще се научиш да го правиш. Това е един от основните способи в нашия занаят.
Джил изстина до мозъка на костите си, отчасти уплашена, но пък и от възбуда. Беше смятала, че способността на Невин да работи в състояние на транс е достояние само на високопоставен майстор, а не на обикновен калфа.
Трансът на Саламандър със сигурност не беше много интересен за гледане. Той легна на дивана в ханската им стая и кръстоса ръце на гърдите си. От едната му страна беше коленичила Джил, а от другата се бяха струпали куп любопитни Диви. След миг изглеждаше дълбоко заспал, със затворени очи, дишаше бавно и тихо, с леко отворена уста. Джил го гледа известно време, след което вниманието й се отклони дотолкова, че нададе изненадан писък, когато той внезапно стана и заговори.
— Джил, това не ми харесва. Въобще не ми харесва.
— Какво стана?
— Нищо. Но имаше… ох, как да ги опиша? Всъщност наистина не мога. Да ги наречем следи и белези — това ще трябва да е достатъчно. И видях един-единствен конкретен дух, който можеше да е свързан само с тъмен господар, жалко разкривено нещо — лицето му потъмня от ярост. — Исках да му помогна, но горкият беше толкова изплашен, че не успях да го доближа. Очевидно свързва човешките и получовешките души с нещо повече от болка. О, богове, как мразя тези свине! — Той отметна глава и стана, протегна се, сетне се усмихна, скривайки се отново зад маската на идиот със слънчев характер. — Има ли вино, о, прислужнице прекрасна? Магьосникът е завъдил неутолима жажда.
— Ще отида да взема, но нима искаш да кажеш, че тъмните майстори са тук, в Дарадион?
— Нищо подобно, гугутке. Само една-две от по-ситните слузести гадинки са преминали оттук преди няколко дни. Но въпреки това си мисля, че отсега нататък ще трябва да сме от хитри, по-хитри.
Дълго след като си легнаха, Джил не успя да потъне в сън и съзнанието й се намираше в състояние непосредствено преди заспиване. Случайно си спомни за Тъмното слънце, елфическата богиня, която двамата със Саламандър призоваха за свидетелка на клетвата им да отмъстят за Родри. Сякаш бяха минали години, а не само месеци, откакто дадоха смъртен обет с чашки медовина. Богинята разполагала с вълци на смъртта, или поне така й каза тогава Саламандър, и клетвата призоваваше тези зверове да тичат пред тях в кървавия им лов. Харесваше клетвата, харесваше образа, който тя събуждаше в представата й — за висока богиня, застанала с дълъг елфически лък в ръце, с колчан на бедрото, а в нозете й — свити два вълка.
В тази въображаема сцена един от вълците обърна глава и погледна право към нея. С лек писък тя се събуди напълно, раздразнена на себе си, че е позволила на собственото съзнание да й погажда номера. И все пак си спомняше идеално картината, а когато дойде време да прави упражненията с мислено изграждане на образи, тя избра вълка, но за съжаление без да каже на Саламандър какво има намерение да прави. Образът имаше древно ядро от мощ на астрално равнище и се изграждаше със забележителна бързина. Тъй като с него лесно се работеше, тя реши за известно време да продължи да го използва в упражненията си.
Тъкмо след зазоряване в един мразовит дъждовен ден „Сивият керкенез“ напусна кея в Дарадион и потегли бавно. Имаха благоприятен вятър, така че само след час и нещо сушата вече не се виждаше от бавно поклащащия се фериботен шлеп, но пък ги налегна скуката — поне що се отнася до Джил. Тя прекарваше по-голямата част от спокойното им плаване, работейки със своя образ на вълк, докато Саламандър угощаваше екипажа и другите пасажери със своите истории, песни и жонгльорство.
Накрая, през последната вечер на борда, за миг Джил остана с чувството, че огромният вълк лежи до нея върху койката и че едва ли не го вижда. Когато направи обикновените жестове за пропъждане в края на упражнението си, той си отиде сякаш с нежелание.
Стигнаха Ронатон посред слънчева утрин и веднага поеха на югозапад покрай брега. Яздиха в продължение на около два часа, докато тъкмо по пладне стигнаха до група дървета и поток, чието корито беше направено по-дълбоко; а след това, по нареждане на архонтите на града — облицовано с камък, за да го ползват пътниците. Разположиха се на лагер там, за да починат конете и мулето, които бяха все още изнервени и уморени от непрекъснатото стоене в обора на кораба. Джил разтовари добитъка и го остави да се поотъркаля, а в това време Саламандър мръдна на няколко ярда встрани и застана, загледан в морето. Когато се върна, поклати неудовлетворено глава.