— Е, сканирах Родри, макар че това няма да ни свърши някаква особена работа. Намираше се в нещо като зимник и нареждаше до стената големи пръстени гърнета, които ми се сториха пълни с осолена храна, и още по-големи амфори с вино. С него имаше и един по-възрастен мъж, който сякаш ръководеше работата. О, богове, надявам се, да не останат там цял ден!
Двамата вече бяха свикнали с бардекския обичай да дремват следобед, затова проснаха завивките и легнаха да починат някой и друг час. Саламандър направо заспа. Както често ставаше, Джил помисли за Родри и избухна в плач, повече от безсилие, отколкото от мъка; една спъната ярост, предизвикана от всички тъмни и магични събития, които ги бяха разделили.
След като пристъпът на плач отзвуча, тя започна да изгражда мислено образа на вълка. Успя бързо и си представи как рунтавото животно лежи в краката й. Както я бе учил Саламандър, при изграждането на образа да използва всичките си сетива: представи си, че може да го помирише, да почувства тежестта и топлината през тънкото одеяло. Изведнъж усети как нещо щракна и се намести в съзнанието й. Вълкът се появи там, където си го представяше, малко мъгляв и слаб наистина, но сякаш действително беше там и съществуваше независимо от волята й. Положи усилия да го постави на фокус, направи го по-плътен, отдели внимание на лъскавата му козина и тя стана по-гъста, представи си зъбите и изплезения език. Забеляза, че носи златна яка с елфическа украса, и внезапно се изплаши, защото не беше създавала такова нещо. Голямата глава се обърна към нея и тъмните очи я огледаха. Едва тогава осъзна, че някаква тънка, мъглява нишка свързва нейния слънчев сплит с вълка; но колкото пъти се опитваше да погледне направо към нея, тя избледняваше.
Животното стана и се протегна като същинско куче. Опита се веднага да започне ритуала по пропъждането, но думите и жестовете не носеха никаква сила, защото макар и изплашена, оставаше очарована от своето създание. Във всеки случай вълкът не обърна внимание на обреда, а само подуши Саламандър и одеялата му със смайващо истински влажен нос.
— Наистина жалко, че не си действителен. Можех да те изпратя по следите на Барума.
Вълкът обърна глава и я погледна. Джил установи, че разговаря с него, изля объркано цялата си омраза към Барума, всички частици познание за това как изглежда, но по някакъв начин разбираше, че физическият вид няма каквото и да е значение за звяра. Той отметна глава, прескочи я, препусна към дърветата и изчезна…
В този момент тя се събуди или поне така й се стори. Внезапно изпита усещането, че е паднала право по гръб от няколко инча височина. Очите й бяха отворени за слънчевата светлина, която изпълваше лагера. „О, в името на боговете и съпругите им! — помисли си тя. — Значи това е било сън, така ли? Може и да е за хубаво.“ Надигна се и докато ровеше за храна в дисагите, забрави за станалото. Беше напълно изтощена и изпитваше усещането, че кръвта й е изтекла от жилите, но го отдаде на дългите месеци напрежение.
Саламандър се събуди след няколко минути с унесен поглед и започна да се прозява, после се приближи, олюлявайки се, до потока. Коленичи там, потопи глава в студената вода, изпръхтя, закашля се и се разпсува, сетне, усмихнат, вдигна поглед; от косата му потече вода и намокри ризата.
— Много по-добре — съобщи той. — Ще се опитам отново да сканирам Родри. Рано или късно трябва да напусне глупавия зимник. Ела да го направим заедно, да видиш каквото можеш.
Водата се надигаше безшумно и се бръчкаше, плискайки леко о стените на басейнчето, а след това изтичаше от преливната тръба. Когато Саламандър посегна и я притегли в приятна близост, тя усети не неговото физическо докосване, а аурата му и първичната сила, бликаща от самото му същество, тъй както водата извира от земята.
— Съсредоточи се върху вълничките и направи така, че очите ти да са леко не на фокус. Сетне помисли за Родри.
Дълго време не виждаше нищо, освен подобната на стъкло, надигаща се към камъка вода. После внезапно различи неясна разпокъсана картина върху набръчканата повърхност: Родри, който вървеше из нещо, което приличаше на пазар. В несъвършеното й видение сергиите и продавачите се поклащаха и потрепваха подобно веещи се знамена, но неговият образ беше солиден и не мърдаше. Отначало, докато той вървеше с широки крачки, дори усмихнат и поздравяваше от време на време някого, когото изглежда познаваше, й се стори съвсем добре, загорял и в добро телесно здраве. Продължи да го гледа с жадно любопитство и изпита усещането, че се приближава, докато имаше чувството, че се носи до него. В един момент той обърна глава, погледна, сякаш тя действително беше там и тогава забеляза промяната. Беше наистина трудно доловима — леко отпусната уста, известно объркване в погледа. Като че ли дори когато се усмихваше, нещо липсваше. Къде беше животът, който гореше в очите му, широката му усмивка, която беше в състояние да накара мъжете, изпълнили цяло помещение, да се засмеят в отговор? Или — лекото отмятане на главата, гордо изпънатите му рамене, които говореха, че е воин, опасен мъж, но човек на честта, роден да командва? Изпита физическа болка в стомаха си, когато осъзна, че психическата му травма е също така ясна и доловима като рана в тялото.