— Знам къде е това — прошепна Саламандър. — Всички тези измазани и нарисувани стени, розовият пясъчник и изгледът на планините от пазарния площад, това е… Вилинт, слава на боговете!
Победният му грак прекъсна видението. Той я пусна, приседна на пети и я погледна с широка усмивка, която изведнъж замръзна, като видя израза на лицето й.
— Саламандър, нали ще се оправи? Можем да направим нещо за него, нали? Можем да го излекуваме. Нали можем?
Той остана безмълвен дълго време и устните му бяха също така безизразни, както и тези на брат му.
— Саламандър!
— Не зная, гургулице моя. Наистина не зная. Ако не друго, можем да го отведем у дома при Невин, а там е и Адерин, който съм убеден, че ще дойде в Елдид да помогне — и отново настъпи мрачно мълчание. — Но не съм сигурен.
Джил зарови лице в дланите си и заплака. Когато потеглиха, на седлото с нея яздеше и желанието за отмъщение.
Вилинт беше само на около шейсет мили разстояние, около три дни път с кон, но Саламандър реши, че ще е най-добре, ако стигнат до него по обиколен път. Първия следобед вървяха право на запад, следвайки реката до малкия градец Андира, който можеше да се похвали само с два хана, за ужас на Саламандър и облекчение на Джил, с умерена цена и качество. Обаче представлението им постигна голям успех, тъй като през Андира рядко минаваха пътуващи изпълнители. Лично главата на местния търговски еснаф ги покани да се срещнат в къщата му с някои от видните хора в града, където беше поднесена пищна вечеря, а това предостави на Саламандър прекрасна възможност да задава небрежно въпроси за наличието на екзотични роби варвари. Домакинът не знаеше да има такива, но спомена, че предишната седмица съвсем същия въпрос му задал някакъв търговец на роби, който минавал на път за Тондио.
Още щом се прибраха в стаята си в хана, Джил попита Саламандър дали според него тайнственият търговец е същият човек, на чиято следа се бяха натъкнали в Дарадион.
— Готов съм да се обзаложа на добра сума пари, повярвай ми. Но всичко е много странно! Щом задава въпроси на търговци, той не знае да сканира. Освен ако, разбира се, никога не е виждал Родри преди, но защо Тъмното братство ще изпрати човек като него?
— А може да е просто търговец. Може и да не е от Тъмното братство.
— Тогава откъде се е взел бедният малък дух, който видях в Дарадион? Не зная, Джил! О, богове, имам чувството, че съм селянка, която прибира кокошките си в курника и на мястото на всяка вкарана вътре две изскачат навън!
Първия път, когато видя вълка, Барума не му обърна внимание, защото беше отседнал в хан, чийто собственик държеше няколко ловни кучета. По това време той пътуваше през планините на Северна Суртина, приближавайки се все повече към изолираното имение на Стария. Не бързаше, за да даде възможност на кървавата гилдия да залови отново Родри. Беше спрял да прекара нощта в малък градец на няколко мили източно от Вардет. Тъкмо по свечеряване пресичаше двора, упътен към стаята си, когато видя в далечния край на комплекса голямо черно куче, което стоеше, вперило поглед в него. Събитие без каквото и да е значение или поне така сметна тогава. По-късно същата вечер чу за малко по вратата му да драска лапа и кучешко скимтене, но не му обърна внимание. И наистина след няколко минути чу по коридора да се задават човешки стъпки и при приближаването им драскането престана, сякаш кучето си бе отишло със своя господар.
Но следващия път осъзна истината. Беше стигнал във Вардет и отседнал в скъп хан в центъра, близо до Правителствения площад, заведение, където кучетата далеч не са добре дошли. И отново на свечеряване пресичаше оградената със стени градина, когато видя черното същество да пие от покрития с плочки фонтан. Този път видя ясно, че не е куче, а огромен вълк. Когато звярът вдигна глава и го погледна, от челюстите му не капеше вода. Веднага Барума вдигна ръка и очерта сигла за прокуждане, но вълкът не й обърна внимание. Той отхвърли глава, сякаш нададе беззвучен вой, след което дотича при него, тракна с челюсти и изчезна също така тихо, както беше дошъл. Леко разтреперан, Барума побърза да се върне в апартамента си. Тъкмо залостваше вратата зад себе си, когато се огледа и видя вълка да се търкаля на дивана.