— Вън!
Тук, останал сам в стаята си, той имаше възможността да извърши пълен ритуал за пропъждане и този път вълкът наистина изчезна при последната му заповед, но се върна с настъпването на зората. Когато отвори очи, го намери, застанал на неговите гърди, да ръмжи беззвучно в лицето му. С едва сподавен писък стана и започна да прави знаците на обреда. Докато го отхвърляше от себе си, усети, че вълкът е много тежък, и разбра, че е дело на истински майстор в тъмните изкуства, защото в мисловната форма имаше вложен голям магнетизъм. Беше убеден, че е изпратен от някой враг в кръговете на посветените или кандидатите за посвещение, които се навъртаха около тъмния деомер като мухи около тор; в края на краищата съперниците му искаха да го отстранят от състезанието, тъй както той — да излезе по-силен от тях. Съсредоточи се за пълно прокуждане, а когато свърши, наложи над себе си астрални печати.
Въпреки това на свечеряване вълкът се върна. През следващите няколко дни го преследваше, където и да отидеше, без да обръща внимание на страховитите му проклятия с Тъмните имена и заплахите с демони и унищожение. Не се опитваше да му нанесе телесна вреда, но въпреки това го плашеше, показвайки се едва ли не иззад всеки ъгъл, или пък пристъпвайки безшумно по тъмните улици. Понякога навестяваше сънищата му; друг път деомерските му действия. Накрая му хрумна, че вълкът може да е шпионин, изпратен от друга фракция на вечно намиращото се в състояние на кавга Тъмно братство. След като Майстора на Ястребите искаше да знае какво е намислил Стария, същото биха могли да желаят и други. Тази нощ извади гърненцето с осветено черно мастило, наля го в специално предназначената за това сребърна мастилница, по която бяха изрисувани нечестиви сигли, и се залови да влезе във връзка със Стария и да му разкаже за нежелания си спътник.
Барума все още не беше станал член на Вътрешния кръг, но не беше и някакъв окаян начинаещ, затова установи почти веднага връзка. На повърхността на мастилницата се разстла лицето на Стария, леко потрепващо от парализата, която го нападаше в студено време. Докато Барума му разказваше своята история, Стария слушаше с полузатворени очи.
— Правилно постъпваш, че ми докладваш за това — рече накрая той. — От известно време подозирам, че някой друг върви по следите на Родри и това го потвърждава.
— Така ли? — Барума леко изстина, защото би трябвало да знае, че дори и един Майстор на Ястребите не би могъл да скрие предателството си от Стария. — Ами тогава е логично същите да са изпратили вълка.
— Той може да е вълк, но те самите са кучета — дори кутрета — стори му се, че Стария се изсмя. — Погрешно са ме преценили, приятелю, защото изглеждам като тлъст гол охлюв върху лист в градината и смятат, че прекарвам дните си, пълзейки из тинята. Ха. В тази гнусна обвивка продължава да живее могъщ човек, както без съмнение рано или късно ще разберат.
— Ъ, господарю? Как смятате, може ли този вълк да идва от нашия стар враг, онзи „никой“, а?
— Не, не и не, глупако! Идиотите, които следват префърцунения деомер на светлината, не биха направили подобно нещо — от съзнанието му се процеди презрение. — Те с техните дребнички правила, подходящи за жени и роби, и за никого другиго! Но достатъчно! Щом имаме врагове, ще е добре да не рискуваме да ни подслушат. Ела бързо при мен, но се погрижи никой да не те проследи. Предпочитам да изчакам, отколкото по петите ти да дойдат онези, които не трябва.
— Разбира се. Ще бъда много, много дискретен.
Барума прекъсна видението и си позволи да се усмихне. Да бъде предпазлив, така ли? Стария сам му даде основателна причина да забави отиването си във вилата. Почувства приказно самодоволство — до момента, когато се обърна и видя вълка, който гризеше една от пътните му торби. Барума подскочи като подплашено агне и изпищя.
Джил и Саламандър пристигнаха във Вилинт късно на следващия следобед и едва имаха време преди залез да наемат апартамент в най-добрия хан, който предлагаше селището. Същата вечер, когато отидоха да уговарят представление с хората на архонта, Джил непрекъснато се оглеждаше за Родри. Тя искаше да тръгне от врата на врата във всяка къща, но Саламандър настоя за търпение.