Родри започна отново да се тресе, но беше хипнотизиран, усещаше как се е вкаменил, а очите му са принудени да стоят заковани върху мъничката сцена, където елфическият деомер кипеше и заливаше света с изкуствени звезди и огромни дъждовни дъги, носеха се на талази мъгли с чисти цветове, просветваха и трещяха мълнии. Чу как в съзнанието му високо крещеше някакъв глас: това е действително, всичко това е истински деомер! Не разбираха ли тези глупаци какво виждат? Очевидно не, защото публиката се смееше и ръкопляскаше, подвикваше думи за възхвала и се кискаше, а магьосникът танцуваше и тъчеше магиите си, превърнал сцената в пламтящ ад от червени и златисти пламъци. Сред всичко това Джил стоеше, без да мръдне, скръстила ръце на гърди, вече без да се усмихва, със сковани в едва сдържана ярост устни, вперила поглед отвъд градината, сякаш виждаше нещо там. По едно време видя около нея да се навърта гигантски вълк; сетне звярът изчезна във вълна от тюркоазен пушек. Родри не можеше повече да гледа. Сведе глава на коленете си и остана да трепери така, докато представлението най-сетне свърши с оглушителен смях и ръкопляскания.
Когато аплодисментите спряха, той чу раздразнени гласове, които искаха вино, но той можеше единствено да стиска ръце около коленете. В своя ужас си спомни една друга нощ, когато се бе свил и треперил по същия начин. Знаеше, че едва не е загинал заради Джил, че по някакъв начин, докато я е бранел от оскърбление, едва не е бил обесен, но подробностите съвсем не му идваха наум. Сетне чу женски глас, изпълнен със загриженост.
— Алейна, ела тук! — Над него се беше надвесила Малина. — На лакея ти му е прилошало. Чуй ме, момче, кажи ми какво те боли. Коремът ли?
Самата идея, че може да го боли корем, беше толкова абсурдна, че развали магията. Усещайки как бузите и вратът му са облени в студена пот, Родри успя да вдигне глава и да я погледне.
— Не съм болен, господарке Малина — от гърлото му излезе по-скоро хрип, отколкото глас. — Не разбирате ли? Това беше истинска магия. Всичко беше истинско.
— О, да са славни пръстите на краката на Баки! — се чу неясен мъжки глас и човекът се изсмя. — Бедното момче се е вцепенило от страх! Мисли си, че някой от техните варварски магове е правил магии на сцената. Не се бой, момче. Няма да му позволим да те замеря с огън.
Всички се разсмяха и Родри опита да се изправи на крака, но Малина го натисна надолу с изненадваща сила.
— Не се подигравай на момчето, Тралино! Той няма да се оправи, ако му се присмиваш. А, хубаво, ето я Прина! Ей, Прина, чуваш ли ме? Ела тук и наливай вино, момиче. Гостите чакат. Хайде, Родри, няма такова нещо като истинска магия, ти си в пълна безопасност.
— Да, глупчо! — това вече беше Алейна, която му се усмихваше, свела поглед с чаша вино в ръка. — Почини малко. Във всеки случай скоро ще си ходим у дома. Няма никаква опасност.
— Мои скъпи гости, вървете да ви налеят вино и да хапнете десерт! — гласът на Малина изплющя като команда. След като хората се пръснаха, прошепна на Алейна: — Бедното момче! Чудя се каква е причината за станалото? Имал ли е някакви пристъпи на епилепсия?
— Не. Аз…
С дъх на тамян и парфюм и шумолене на дълга копринена дреха в техния кръг се озова магьосникът Крисело. Светлата му коса лъщеше, прилепнала от пот.
— Скъпи мои дами! — той неспирно се усмихваше и кланяше. — Изглеждате притеснени! Какво се е случило? Аха, виждам девериец; и бедничкият изглежда ужасѐн! Той разбира какво е това истинска магия, когато я види.
— О, в името на богините! — озъби се Малина. — Бъдете така добър и не го карайте отново да започне. Моля ви се, кажете му, че сте правили само номера!
— Мадам, ще сторя нещо по-добро.
Когато магьосникът коленичи до него, Родри го погледна право в лицето и заговори на деверийски.
— Ти ли си мъжът, който ми е отнел Джил?
— Така — отговори другият на същия език. — Значи си спомняш нещичко? Не съм. Кълна ти се в боговете на своя народ, че съм само приятел на Джил и нищо повече. Сега ти ще забравиш известно време за нея. Ще забравиш, докато не видиш слънцето утре сутринта. Тогава ще си спомниш всичко. Всичко.