С чиста усмивка Крисело постави една длан с дълги пръсти върху челото на Родри. Последният почувства топлина — осезаема, гъста топлина, която сякаш се просмука в съзнанието му през пространството между очите, протече надолу по врата, гръбнака и встрани, към раменете. Престана да трепери и се усмихна, питайки се какво ли е станало, та така се е притеснил. С доволно кимане Крисело вдигна дланта си.
— Прости ми, господарке — запелтечи Родри. — Не зная какво ме прихвана.
— Ужас, момче, ужас и суеверие — Малина му се усмихна майчински. — Ако достатъчно дълго и много вярваш в нещо, за теб то става действителност. Сигурно твоята майка ти е пълнила главата с приказки за вещици и магьосници, а във вашата първобитна страна те са изглеждали напълно приемливи. Алейна, наистина трябва да отида, за да съм сигурна, че десертът е сервиран както трябва.
И бързо се отдалечи, сякаш да избяга от въпроса как точно един уж-магьосник е могъл да успокои роба по такъв магичен начин. Но Алейна остана, стискайки здраво чашата вино с две ръце, загледана в Крисело. Той й се поклони и коприната по него прошумя.
— Госпожо, уведомен бях, че сте изпълнена с желание да ви бъде разгадано бъдещето. Дали бих могъл да ви посетя утре сутринта?
— Да — гласът й отново беше нормален и в него се долавяше сдържано весело настроение, което влизаше в противоречие със сащисания поглед в очите. — Два часа преди пладне ще бъде чудесно, стига да ви е удобно.
— Госпожо, моето определение за удобно е да задоволя и най-дребната прищявка на жена като вас! — той отново направи поклон, сетне се обърна и изчезна сред публиката.
За момент Алейна остана да гледа подире му, сетне се обърна към Родри:
— Можеш ли вече да ходиш?
— Така смятам, господарке. Наистина се извинявам за…
— Не е необходимо да ми се извиняваш — гласът й загуби отракания си тон. — И аз се изплаших. Вярвам ти, Родри. Според мен това беше истинска магия. Само говорех така пред Малина.
Изненадан, той се изправи на крака. И осъзна, че лечението на магьосника е свършило чудесна работа — не се чувстваше ни най-малко уморен от продължителния си пристъп на ужас и повече от всякога се изпълни с убеждението, че магията на този човек е истинска.
— Ти определено си необикновен кораб, появил се на хоризонта — продължи Алейна. — Кораб, който води след себе си всевъзможни, дори още по-странни неща — тя се огледа, видя хората в другия край на градината, както става при увеселенията, и се вдигна на пръсти да го целуне. — Искам да се прибирам.
Когато го целуна за втори път, жадната й страст беше както плашеща, така и възбуждаща.
— Както искаш, господарке, разбира се. Да отида ли да приготвя носилката?
— Да. А когато се приберем, не чакай прекалено дълго, за да дойдеш в стаята ми.
— Моля те, не говори такива неща тук!
— Не бъди досаден — тя го зашлеви през лицето. — Приготви носилката. Ще се видим при портите.
Когато стигнаха у дома, там на крак беше само сънливият вратар, който ги чакаше. Родри го изпрати да си легне, заключи носачите за през нощта, прибра абаносовия жезъл и камшика в кухненския шкаф. За момент остана така в тъмното помещение, загледан в мътното сияние на оградения с пепел огън, радвайки се за малко на мир, преди да отиде, бавно и неохотно, в спалнята на господарката си.
При вида й част от неохотата му си отиде. Тя беше приседнала на ръба на леглото и решеше къдриците си с гребен от слонова кост, облечена само по една долна риза от лека прозрачна тъкан. На светлината на кандилата медночервената й кожа сияеше като същински огън. Когато той затвори вратата, Алейна вдигна поглед, усмихна се и хвърли гребена на пода.
— Мислиш ли, че съм хубава, Родри?
— Разбира се, че мисля — почувства се като участник в обред; всеки път, когато се любеха, тя го питаше същото. — Не съм виждал красива като теб жена.
Седна до нея, хвана лицето й с двете си длани и я целуна по устата. Тя сплете ръце зад врата му, целуна го бавно и пресметливо, сетне изведнъж се дръпна, за да разгледа лицето му. Би могъл да се закълне, че се изплаши от нещо, което видя там.
— Какво не е наред, господарке?
— Нищо, о, нищо. — И все пак тя се поколеба, поглеждайки ту насам, ту натам, преди да заговори, и изсипа поток от задъхани думи. — Родри, такава нужда имам от теб. Толкова самотна бях. Тревожа се какво би могло да ни се случи, но изпитвам голяма нужда от теб.
Тогава той осъзна, че най-сетне вижда не внимателно подредената повърхност, а самата нея.