— Ами ето ме — този път я целуна с всичкото си желание. В ръцете му тя се превърна в алчно животинче, което го дразнеше, уж се противопоставяше, а той се смееше, целуваше, прегръщаше я.
Събуди се тъкмо когато маслениците догаряха и разбра, че има само час, час и нещо до разсъмване. Всички в къщата знаеха за връзката им, но нямаше никакво желание, когато Дисна влезе там сутринта, да го намери в леглото на господарката. Предпазливо и бавно се освободи от отпуснатата й прегръдка, измъкна се от леглото, грабна дрехите си и се облече в коридора.
Вече беше напълно буден и обхванат от някакво тревожно чувство, което нямаше нищо общо с опасната му любовна връзка. Пристъпвайки тихо на боси крака, отиде в кухнята, взе тежкия жезъл и се измъкна навън да обиколи комплекса от сгради. На сивата светлина в градината нищо не помръдваше, освен листата на сребристите евкалипти, които трептяха на хладния ветрец; от улицата или от спящия квартал не идваше никакъв звук. Но когато стигна до портата, Дивите се появиха, задърпаха полите на туниката му и го загледаха с тревожни очи.
— Нещо опасно ли има отвън?
Те кимнаха утвърдително и тогава той подхвърли жезъла на плоския покрив върху павилиона на вратаря, стъпи на сандъчето с цветя и се покатери горе. Къщичката беше висока, колкото да се облегне със скръстени ръце върху дебелата външна стена. От другата страна на улицата, в сенките на две дървета, стоеше, завит в лека наметка, мъж и наблюдаваше къщата. Родри се чувстваше вече дотолкова сигурен в своето положение в домакинството, че без да се замисли особено, викна:
— Ей, ти! Какво правиш там?
Човекът се обърна, драсна по улицата, шмугна се в една странична пресечка и изчезна. Първият порив на Родри беше да се развика и да вдигне тревога, която би довела хората на архонта, но реши първо да събуди Порто и да поиска съвета му. Освен това осъзна, че у човека, когото видя, имаше нещо познато… Гуин? Гуин, в името на боговете! Той изстина до мозъка на костите си, благодарейки на своя късмет, че направо не е отворил портите и не е хукнал след него. Сетне скочи долу и изтича в къщата да събуди Порто и му каже какво се е случило, но по някаква причина, която не можеше да формулира с думи, не спомена името на Гуин.
— Е, който и да е бил, най-вероятно вече е далеч оттук — каза накрая Порто. — А освен това хората на архонта тъкмо приключват дежурството си. По-късно ще отида в участъка, за да кажа на началника им, и утре вечер ще направят така, че техен патрул да минава на редовни интервали покрай нас. Да видим какво има да се прави тази сутрин. Някакви посетители?
— Магьосникът от пазарния площад ще идва да гадае бъдещето на господарката около два часа преди пладне. Снощи на приема го покани.
Порто простена отвратен.
— Парите са си нейни, но защо не вземе направо да ги хвърли в калта, след като иска да ги пропилее? Когато дойде, ще отида при архонта. Не мога да търпя такива глупости. Ти стой наблизо, докато е тук, момче. Не искам да установя, че нещо от среброто ни е изчезнало, докато е бил у нас.
— Ще стоя до вратата и няма да го изпускам от очи.
— Добре. Зората се разпука. Ти отиди да нацепиш дърва за Винсима, а аз ще събудя останалите.
Родри излезе навън през кухнята. Още щом пристъпи през вратата, изгряващото слънце хвърли светлина върху лицето му. Той примига и изруга, обърна гръб и си спомни. Джил. Беше я видял, тя беше там, на приема, жената, която обичаше, жената, която по някакъв начин беше загубил отдавна в Девери — в Кергоней. Заради лорд Перин, онази попикана претенция за благородна свиня, когато и двамата се сражаваха в кръвната вражда на някакъв лорд. Тогава беше сребърен кинжал и се озова в обсада. Първо дойде Джил с войска и победиха; сетне се оказаха разделени. Как? Защо я бе оставил в дъна на тиерин Греймин? Защото идваше кралският хералд! Тръгна да приветстват пратеника с човека, който го беше наел — лорд Нед, а когато се върнаха, Джил я нямаше, открадната, или поне те така казаха, от проклетия грозен братовчед на Нед. Той отметна глава, засмя се високо и там, при бараката за дърва, изигра няколко стъпки от джига. Спомни си как намери Перин и изтънченото удоволствие, което изпита, когато го преби до безсъзнание. После той… после… — мъглата отново се вдигна и закри всички спомени за онова, което се бе случило, след като остави Перин окървавен до стената на обора. Не помнеше също каквото и да било преди онзи слънчев ден, когато двамата с Джил пристигнаха в рушащата се къща на лорд Нед — колко отдавна? Нямаше представа.