— Родри! — крясъкът на Винсима го извади от мрачните му мисли. — Къде са подпалките? Какво ти става, не се ли чувстваш добре?
— Хиляди извинения! Ето, идвам.
Докато работеше, продължи да предъвква онова, което си беше спомнил. Имаше нещо особено важно, свързано с кралския хералд, но колкото и да опитваше, не можеше да го възстанови и в края на краищата се отказа, смятайки усилията си за безнадеждни. Прекарваше непрекъснато през съзнанието си останалите скъпи нови спомени, за да ги запечата в него, когато му хрумна да се запита какво ги е върнало. Едва тогава си спомни как магьосникът Крисело оповестява, че ще си спомни „всичко“, когато види отново слънцето.
— О, богове, така и стана.
По няколко наведнъж, Дивите се материализираха около него, две кафяви и виолетови гномчета, изящно бледо спрайтче с остри като игли зъбки и сивото гномче, което беше видял там, на пазара.
— Гномчето на Джил!
Мъничкото същество скочи високо, изигра няколко стъпки от победен танц, сетне изчезна заедно със събратята си. Родри се разтрепери. Изведнъж подуши свобода, а сега, след като беше видял Джил, тя отново придоби смисъл. Осъзна, че по някакъв начин заедно със спомените беше умряла цяла една личност и че онова, което наричаме човешки характер, е нещо повече от сбора от спомените му. Мисълта го накара да изтръпне и да изпита чувство, близко до паника. Отскочи встрани, подобно на кон, който вижда усойница на пътя.
Мъжът, който използваше името Пирало, беше нисък, бледен и тлъст, с дебел врат и пълни бузи. С годините те щяха да се надуят, да увиснат, докато заприлича на жаба. Лицето му беше покрито с младежки пъпки, които, също с времето, щяха да се превърнат в белези и осеят цялата кожа като петна на крастава жаба. Мъжът, известен като Гуин, установи с изненада колко дълбоко го мрази. В края на краищата през своите трийсет и две години беше видял много по-гнусни неща от него, но може би сега се чувстваше по този начин, защото разбираше, че Пирало е колкото партньор, толкова и шпионин. Съзнанието, че някой наблюдава всеки техен ход и използва магия, за да докладва на Майстора на Ястребите, би хвърлило в ужас повечето хора в гилдията; но Гуин по-скоро се дразнеше, защото не даваше и пукната пара за това дали ще живее, или ще умре. Другото нещо, което го изненадваше през тези дни, бе фактът, че всъщност толкова малко го е еня. Можеше да се самоубие по всяко време, но да го направи, му се струваше прекалено голямо усилие, без да е сигурен, че смъртта ще е награда — също както съмнителната радост, че продължава да е жив, бе твърде малко поощрение, та да угодничи пред човек, изпратен да преценява доколко е достоен за доверие. Дори беше готов да направи може би фаталното признание, че направо се е провалил в задачата си в село Деблис, вместо да скимти и да измисля извинения, както биха постъпили повечето Ястреби. Стига да беше в състояние да го направи пред самия Майстор, вместо пред крастава жаба като Пирало. Беше въпрос на гордост, онази мъничка гордост, която бе единственото нещо, останало му в този живот.
След като зърна Родри, Гуин напусна града и се отправи на север. Около три часа след зазоряване се присъедини към спътниците си, но когато пристигна краставата жаба, все още спеше. Бяха се разположили на около дванайсет мили извън Вилинт заедно с малък керван за прикритие, с което да обикалят островите. В някои случаи Пирало твърдеше, че е търговец на роби, но да водят със себе си роби беше прекалено опасно, защото те имаха очи да виждат и уста да дрънкат; вместо това се движеха с двайсет и няколко коня за продан и двама души да се грижат за тях, които всъщност бяха дребни, посветени в гилдията. Самият Гуин минаваше за собственост на Пирало просто защото, притежавайки един роб варварин, краставата жаба имаше причина да търси да купи друг и това прикритие неспирно го глождеше, защото където и да отидеше дамгата, че е роден роб, му личеше, дори сред следващите тъмни пътища. До предишното лято се изправяше срещу й и понякога побеждаваше, а когато не успяваше, извличаше някакво извратено удовлетворение. Краткото пътуване из Девери обаче преобърна нагоре с главата възгледите му за живота и за самия него. Прекара много време в мисли за тази промяна у себе си и я прие като следствие на живота му сред свободни хора, но всъщност много по-силно, отколкото съзнаваше, му въздействаха неща от по-дълбоките равнища на душата и паметта. Гуин не беше истински варварин — с баща бардекец и майка деверийско момиче, — но по някакъв странен начин гледаше на Девери като на своя родина и без да го съзнава, живееше с чувството, че цял живот са го държали в изгнание далеч от нея и че, разбира се, това негово изгнание ще продължава все така, без каквато и да е друга надежда.