— Помня те, Джил. Нито за момент не съм те забравял напълно, дори в най-тежките си мигове — искам да го знаеш. Е, добре, помня повече, отколкото каквото и да е друго, но в името на всички богове и техните коне, не си спомням всичко — той направи пауза, подсмръкна като дете и я остави да избърше лицето му с ръкава на туниката. — Дори не си спомням как сме се срещнали.
— Помниш ли как се разделихме?
— Донякъде само. Кажи ми едно — искаше ли да тръгнеш с Перин?
— В никакъв случай! Кълна се в боговете на нашия народ!
— Това е най-хубавото нещо, което някога съм чувал!
Той я сграбчи и отново я целуна, и този път се смееше, смееше се със стария си налудничав кикот под нос, сякаш целувката беше достатъчно магична, за да му върне миналото. После изведнъж я пусна, тази частица от старото му аз изчезна досущ като парче лед, който се стопява в локва.
— Какъв беше Перин? — той погледна към Саламандър. — Някакъв магьосник като теб ли?
— Нещо като магьосник, така е, но не като мен — ни най-малко, благодаря! Ела седни, братко. Имаме да обсъждаме много сериозни неща и не на последно място кой всъщност си ти.
За един кратък миг Джил се ядоса, чувствайки се повече от пренебрегната и унизена. Внезапно й стана ясно, че в продължение на месеци е репетирала наум тази сцена, тънейки във вина и кроейки различни планове как да измоли от Родри да й прости. А сега установи, че вече е простил, само трябва да му каже простата истина и той ще приключи с въпроса веднъж завинаги. Без бесни упреци, без сцени на опрощаване. Почувства изключително облекчение и в това чувство откри първата си надежда, че един ден той ще бъде излекуван. Колкото и да се бе напъвал, Барума не беше успял да прекърши честта в душата на своята жертва.
Когато насядаха около ниската маса, а Саламандър започна да налива вино, премисляйки какво да каже, Джил осъзна още нещо — че всъщност имаха далеч по-важни въпроси за обсъждане от нейната история в Девери или дори неговата в Бардек. Усети как по гърба й пробяга студена тръпка, деомерско предупреждение. След като откри Родри, сърцето и съзнанието й дотолкова бяха изпълнени, че не виждаше опасността. Намираха се на стотици мили от дома, в чужда страна, изправени пред врагове, които бяха както напълно покварени, така и изцяло безскрупулни. Много се съмняваше, че те просто ще останат настрана, махайки за сбогом, докато двамата отвеждат Родри отново вкъщи. Очевидно същата мисъл стоеше и в съзнанието на Саламандър:
— Не ми е приятно да прекъсвам вълнуващото събиране, но остава досаден тъжният факт, че сме замесени във възможно най-лоши опасности, беди, примки, капани и така нататък, пред каквито всеки от нас е бил изправен, а Тъмното слънце знае, че имаме склонност и вкус към ужасни неприятности. Нежните чувства трябва да почакат…
— И дърдоренето също — промърмори Джил.
— И дърдоренето наистина, за жалост. Виж какво, по-млади братко. Имаме един и същи баща, но не една и съща майка. Помниш ли твоята?
— Не я помня, не помня нищичко за нашия клан или моя дом — нищо. Какво сме ние? Две копелета, създадени от някакъв могъщ човек ли?
— Ами как да ти кажа — Саламандър замълча и потри брадичката си. — В известен смисъл е така. Когато става въпрос да се признае дете в клана на нашия баща, никой не си дава зор да устройва някаква скучна церемония.
— Аха. Той значи е елфът, не майка ми.
— О, богове! Както излиза, ти си изровил голям куп тайни, а? Наистина скандално! Е, той е точно такъв и е великолепен бард сред Елкион Лакар. Работата е там, млади мой братко, че никой освен него, майка ти и ние тримата не знае, че той е действителният ти баща. В същото време съществуват някои съвършено настоятелни и нетърпящи отлагане причини това да си остане тайна.
— Съпругът й е още жив, така ли?
— Не, мъртъв е и сега ти си неговият законен наследник. Най-вероятно — единственият — той погледна към Джил. — Освен това се съмнявам дали Рийс е още жив. Той пострада много жестоко тази есен.
Родри леко се намръщи, когато чу името.
— Спомняш ли си го, любов моя? — попита Джил.
— Не, но името ми прозвуча някак познато. Той друг брат ли е?
— Да, той ти е брат, син на майка ти от мъжа, който всички смятат за твой баща.
— О, пъклите да го вземат! — Родри се изсмя и смехът му прозвуча като остро излайване. — На какво прилича това? Имам чувството, че съм се озовал в лабиринти от жив плет, дето ги има в парка на Върховния крал… Или чакай, бил ли съм в кралския дворец? Сякаш си спомням доста за него.