— Би трябвало, защото си бил там доста често — отвърна Саламандър. — Знаеш ли кой е съпругът на майка ти, мъжът, когото трябва да наследиш? Тингир, гуербрет на Аберуин. Спомняш ли си какво е гуербрет?
Точно в този момент Аберуин едва не загуби последния си наследник. Родри се задави с глътка вино, едва не я изплю през масата, успя в последния момент да я преглътне, сетне отново се задави, стана яркочервен, закашля се, а Саламандър започна да го удря по гърба, сериозно разтревожен. Накрая овладя кашлицата си и постепенно възвърна нормалния си цвят.
— Да не искаш да кажеш, че съм Аберуин?
— Точно това искам да ти кажа.
Все така с виното в ръка, той се изправи, остана там замаян за миг, сетне отиде при прозореца, остави чашата на перваза и се облегна с две ръце. Джил понечи да тръгне след него, но Саламандър я спря с ръка.
— Аберуин има страшна нужда от теб — проговори гертдинът. — По всички повели на честта ти не си истинският му наследник, но пък си единственият, с когото разполага. Ако абдикираш, по полета и улици ще рукне кръв.
— Зная какво става, когато няма наследник за богат ран — той замълча. — И все пак лъжата си е лъжа.
— Родри! — възкликнаха едновременно Джил и Саламандър.
Той сви рамене и се обърна облегнат. Усмивката му беше мъчителна гледка, защото бе изпълнена с подигравка и умора.
— Да ме чуе човек, все още проклет роб, как говоря за чест. О, богове, не разбирате ли? Можете да ми пълните главата с всички хубави думи на света, а аз все още не зная кой съм всъщност.
— Не ни ли вярваш? — попита Джил.
— Разбира се, че ви вярвам! Но това са само думи. Истината е, че не си спомням и едно-единствено проклето нещо. Не чувствам кой съм! О, богове, опитай се да ме разбереш!
— Ще се опитам, любов моя. И те моля да ме извиниш.
Той отметна глава и се върна да седне, протегна ръка, хвана нейната и я стисна.
— Знаеш ли, Джил, спомням си изгнание и позор, как пътувам гладен и лежа ранен, а сега ми казвате, че съм гуербрет — та пъклите да го вземат, дори не някакъв беден провинциален лорд или придворен без земя, а гуербрет!
— Хъм, така е — Саламандър отново потри брадичката си. — Наистина мога да разбера с какво ще трябва да свикваш. Но се опитай, братко мой. О, в името на всички богове, опитай се и вземи проклетия ран, защото ако не го направиш, Смъртта ще акостира в пристанището на Аберуин и ще потегли по неговите пътища.
— Това е вярно — внезапно Родри едва не се разплака. — И най-зле ще пострадат обикновените хора, нали така? Когато лордовете вземат синовете им за войници, когато обсадят градовете и смачкат посевите, те ще започнат да гладуват и мизерстват. Да, наистина ще страдат. О, пъклите да го вземат! Може да съм незаконнороден и роб, но проклет да съм и дважди по-проклет, ако допусна това да стане.
Джил направо зяпна. Никога преди не беше чувала него или друг благороден лорд да говори така. Въпреки прословутото си чувство за чест Родри не бе показвал с нищо, че дава и пукната пара за стоящите по-долу от него. Разбира се, винаги беше щедър с просяците, но нали от един благороден лорд се очаква да е щедър; уважаваше бойците си, но пък те бяха воини и като такива ги смяташе за равни. Селяните, занаятчиите, търговците, дори жреците — за него те едва ли означаваха повече, отколкото конете — същества, за които да се погрижи, когато може, и използва, когато му потрябват.
— Нещо да не е наред? — попита Родри.
— Няма нищо. Само дето напоследък пътищата, по които вървим, са доста необикновени.
— Точно така, колко вярно — той се обърна към Саламандър. — Е, по-стари братко, тъй като изглежда знаеш твърде много, кажи ми как в края на краищата съм се озовал на тези проклети острови? Помня само, че се събудих в трюма на един кораб в бардекско пристанище. Там имаше мъж на име Гуин, който сякаш ми беше приятел, и друг на име Барума, който беше враг, сякаш заченат от демони в третия ад. Плавахме малко, а сетне ме продадоха в Милетон на човек с име Бриндемо.
— Вече се срещнахме с този грозен и ерудиран търговец на роби. Накарахме го да ни каже, каквото знае, за печалната ти история — Саламандър замълча и се намръщи, загледан в чашата си. — За Гуин не зная нищо, но Барума — а, Барума! Джил научи за него за първи път в „Керморското Дъно“, където очевидно са те заловили. Спомняш ли си нещо оттам?
— Нищо не помня.
— След това са те натоварили на кораб и отвели в Слайт, тайно пиратско убежище в Аудглин. И това се съмнявам да помниш.