— Всичкият лед в пъклите да го вземе, дори не си спомням, че съм бил в Кермор или защо съм отишъл там.
— Дяволски неприятно, защото любопитството ме гризе отдавна. Във всеки случай в Слайт ти и ужасните хора, които са те пленили, сте се качили на друг кораб и сте отплавали за Бардек. Някъде по пътя Барума — защото подозирам, че онзи от гаден, по-гаден Барума е отговорен за това — те е омагьосал и надробил паметта ти на малки късчета.
— Донякъде си спомням — Родри се изправи, потрепери конвулсивно. — Не беше приятно.
— Без съмнение — гласът на Саламандър стана нежен. — Без никакво съмнение.
Родри поклати глава и приближи до прозореца. Джил искаше да отиде при него, но се съмняваше дали ще понесе нейното съчувствие. Потънала в мрачни мисли за болката, която Барума му е причинил, тя позволи на яростта да се надигне и разгори като треска в кръвта й.
— О, богове! — просъска Саламандър. — Това пък какво е?
В ъгъла стоеше вълкът, доста плътен на вид, макар че просветваше, и махаше леко с опашка, а езикът му висеше от муцуната, досущ куче, което очаква заповедите на господаря си. Но Джил се изненада най-много от това, че и Родри го виждаше. Той се дръпна, сетне сви рамене и поднесе ръката си. Вълкът я подуши, продължавайки да маха с опашка, сетне погледна отново към Джил.
— Ами — рече тя, — всъщност той е мой. Аз, ъ, такова, го изградих една нощ по време на упражненията си.
— И както гледам, добре си го изградила — очевидно Саламандър беше бесен. — С какво го нахрани, с омраза и ярост ли?
— А защо да не го направя след всичко, което се случи на Родри? Мислех за отмъщение, за вълците на смъртта от Тъмното слънце и…
— Това го виждам, идиотка такава! Какво стана после?
— Ами, той сякаш… такова… си отиде сам.
— Наистина ли сам си отиде? — В гласа на Саламандър се долавяше студена стомана.
— Абе, как да кажа, аз, такова, го изпратих подир Барума.
Когато чу името, вълкът скочи и изчезна през прозореца. В продължение на една дълга минута Саламандър руга на няколко различни езика.
— Извинявай, гълъбице, защото когато чиракът направи някаква наистина ужасна грешка, вината е на учителя. О, в името на боговете и всичките им цицки!
— Какво толкова е станало?
Саламандър я изгледа, понечи на няколко пъти да заговори, сетне просто поклати глава.
— В тези неща, гълъбице, има някаква етика и ти просто си отишла против всички нейни повели, щом си пуснала такова нещо по света. Не си знаела, така че обвинявам себе си и поемам всичката вина, която друг би пожелал да хвърли върху ми. И все пак си сторила злина. Освен всичко — опасна, защото Барума разполага с дяволски повече мощ от теб и ако реши да последва вълка при притежателя му — е, тогава ще ни намери съвсем сигурно.
Като чу това, Джил изтръпна до мозъка на костите си. „Етика“ беше нова и непозната за нея дума, но от опасност разбираше. Изведнъж Родри се разсмя и за миг напомни предишния си вид — с разцъфтяла по устните усмивка на берсеркер.
— Да заповяда — рече той. — Нека ни проследи, ако смее. Когато Барума се готвеше да ме продаде, аз дадох обет, че някой ден ще му прережа гърлото. Слушай, Джил, можеш ли да ми простиш? В копелето е моят сребърен кинжал. Той ми го отне и нищо не можех да направя.
— Да ти простя ли? Няма за какво да ти прощавам, но ме заболя сърцето. Спомняш ли си човека, който ти го даде? Кълин от Кермор? Моят баща?
— Не си го спомням, или чакай — смятам, че си спомням лицето му и че съм го уважавал повече от всеки друг мъж, когото съм срещал. И в името на топките на Адовия властелин! В такъв случай повече от всякога си искам обратно кинжала — гласът на Родри беше съвършено спокоен, сякаш ставаше дума за заем от две медни монети, но прословутата усмивка се открои, изрязана още по-дълбоко върху лицето му. — Наистина имам много голяма нужда от него, затова нека дойде подире ни, ако ще. Ще го чакам.
Когато Джил се разсмя с отмъстителен грак, Саламандър погледна ту единия, ту другия, а очите му се изпълниха с притеснение и лек страх.
— Трябва да ви кажа, че двамата сте чудесна двойка — рече гертдинът най-накрая. — И определено не бих желал който и да е от вас да връхлети някой нещастник. Боговете са били предвидливи, когато са ви събрали.
Всички се разсмяха, опитвайки се отчаяно да обърнат на шега мрачните неща, които бяха обсъждали, но Джил се почувства странно хладна и уморена при тази шега. Разбира се, че принадлежим един на друг, си каза тя. Никога няма отново да напусна моя Родри, никога! И все пак дълбоко в сърцето си тя се питаше къде ли ще я отведе пътят на деомера. Сега, когато беше прекалено късно за връщане назад.