Известно време, докато вечерният мрак се сгъстяваше и изпълваше помещението със сенки, те разговаряха, опитвайки да сглобят случилото се в Девери. Няколкото месеца оттогава им се струваха цял век. Стана все по-трудно и по-трудно да следват нишката, неизменно стигаха до ужасни неща, до болка и мъчения; до самия тъмен деомер. Защото някои хора бяха превърнали деомера на светлината в най-голямото възможно извращение, в мрак и смърт. Накрая всички се смълчаха, загледани безцелно някъде из стаята. Излизаше, че бяха готови да гледат към всичко останало, освен един към друг. Джил стана, запали една борина в мангала, сетне запали кандилата, за да има какво да прави, но сълзите й напираха, защото усещаше, че Родри никога не е бил по-далеч от нея. След няколко мига лепкаво мълчание Саламандър прояви такт, какъвто Джил не беше и подозирала, че притежава. Той се изправи, протегна се мързеливо и оповести, че слиза долу в кръчмата.
— И както си мисля, ще посетя не една кръчма тази вечер. Не ми харесват всички тези мрачни и кисели предупреждения за злия деомер, който е навсякъде около нас, но не смея и да сканирам. А за да събираме вести, слухове, намеци за странни хора и зловещи дела, ще трябва да виждаме и чуваме онова, което виждат очите ни и чуват ушите ни без помощта на могъщи магии.
— Безопасно ли е това? — попита Родри.
— Да, защото не забравяй, че съм добре известен, а също така и популярен — прочутият забавен магьосник, забавлявал града не една и две щастливи вечери. Смяташ ли, че тези добри люде ще стоят настрана и ще гледат как ме колят или похищават? Където и да отида, ще събирам около себе си куп хора, а това ще бъде щит, който нито един въоръжен мъж няма да е в състояние да преодолее.
— Наистина си прав — обади се Джил. — Докога няма да те има?
— О, часове наред. Ако не се върна на разсъмване, тръгнете да ме търсите, но дотогава не се притеснявайте. Ние, варварските вещери и магьосници, сме известни с това, че се веселим по цяла нощ.
Саламандър грабна червената си наметка, подплатена със сатен в цвета на злато, който съответстваше на одеждите му от брокат, и излезе, покланяйки се изискано и на двамата. Джил затвори вратата зад него, сетне се обърна и видя как Родри стои при прозореца, стиснал перваза с две ръце, вперил празен поглед навън. За миг се изпълни със състрадание към него, сякаш беше болник, при това от много дълго време, та вече не може да се каже дали ще се възстанови въобще. Накрая той въздъхна и се обърна към нея. Мълчанието течеше край тях като вода, дълбока и заплашителна.
— Не зная какво да кажа — изтърси накрая Джил.
— Нито пък аз. О, пъклите да го вземат, във всеки случай достатъчно съм слушал смрадливи думи за една вечер.
Когато обгърна раменете й и я целуна, тя усети как пропастта между тях се затваря. Каквото и да бе станало с неговото съзнание, тялото му я помнеше, а и нейното го разпознаваше, независимо от промяната. Докато беше в прегръдките му, опитваше да се прави, че нищо не се е обърквало, а от отчаяния начин, по който я любеше, разбираше, че при него е същото.
На сутринта се събудиха от шума, който вдигаше Саламандър, докато се щураше насам-натам и хвърляше разни неща в конски дисаги и денкове за муле. Докато работеше, пееше под нос, но фалшиво и някак изнервено. Когато излязоха от стаята си, той ги посрещна с властно движение на ръката и оповести:
— Ще хапнем по пътя. Сега искам да се махаме от града, преди на нашата хубава Алейна да е дошъл друг акъл или пък враговете ни да предизвикат някакви неприятности.
— Ще бъдем ли в безопасност по пътя? — попита го Джил.
— Разбира се, че не, но пък и тук едва ли е по-сигурно, затова по-добре да видим нещо повече от тези великолепни острови. Не ме замеряй с лампата, Джил, гълъбице моя! Просто се пошегувах, това е всичко. Всъщност имам наум един съвършено коварен и притворен план. Ще трябва рано или късно да направим Родри свободен, а това не е просто нещо: клетвени заявления пред жреци, декларации, които да бъдат записани от градски писар, и т.н., и т.н. На пъпа на този остров има високо плато, насред него се издига град — красивият и прославен Пастедион, а пък посред него се намира особено великолепен храм на Далей-о-Контремо, Бащата на вълните, същият, който защитава несправедливо третираните роби. Отиваме там, искаме убежище и официално завеждаме съдебен иск срещу нашия Барума — за това, че е продал свободен варварин с лъжливи документи. Архонтите са длъжни да направят разследване и докато вършат своите мудни дела, ние сме в относителна безопасност. Кой знае? Ако успеят да намерят Барума, биха могли дори да го замъкнат в съда.