— Така съм чувала. Вие наистина сте пътували из цялата страна, преди да постъпите на служба при тиеринката, нали?
— О, доста при това.
Внезапно той отново се смълча, загледан разсеяно към поляната с очи, които сякаш виждаха съвършено друга гледка.
— Обидих ли ви? Извинявайте.
— Какво? — той се обърна и устните му потръпнаха в нещо, което при него минаваше за усмивка. — Съвсем не. Само си спомних за дългия път и дяволски се зарадвах, че вече не вървя по него.
— Разбирам. Сега сигурно се тревожите за Джил.
— Не съм спрял да се тревожа от онзи злощастен ден, когато тръгна с нашия млад господар, но какво можех да направя? Тя винаги е била прекалено своенравна и не успявах да се справя с нея — този път той истински й се усмихна. — Знаете ли какво казваше жена ми? Когато пожелаела, Джил била инат като мен и два пъти по-проклета.
Двамата се засмяха, но Тевила изпита тъга, тъй като помисли за съпруга си, починал преди много години. В подобни моменти й се струваше повече странно, отколкото мъчително, че на нейните трийсет години повечето жени мислят за кого да омъжат най-големите си дъщери, докато тя има само един син и той вече е в мъжкия свят на бойния отряд. Едно време, когато беше хубавата дъщеря на мелничаря, животът сякаш й предлагаше много повече от оскъдни остатъци, които накрая й подхвърли.
— Нещо не е ли наред? — попита внезапно Кълин.
— О, сетих се за мъжа си.
— Всъщност от какво умря той? Стига да не възразявате, че питам.
— Треска в кръвта. Стъпи на гвоздей в оборите и дори Невин не успя да го спаси.
— И моята жена умря от треска. Аз воювах на много мили и тогава не бях при нея.
Старата болка в гласа приличаше на белега върху лицето му, зараснала, но съвсем не забравена рана. Тя неволно сложи ръка върху неговата.
— Много съжалявам.
— И аз.
Тъкмо тогава момчето на коняря падна по лице и се разплака, както можеше да се очаква от него. Докато успее да го успокои, беше станало достатъчно студено. И макар така и да не заваля сняг, дъждът се проточи и в продължение на няколко дни не можеха да излизат с капитана.
По-скоро обичайно, отколкото по необходимост в Дън Аберуин поставяха постове всяка нощ — четири смени от по двама души на всяка от портите и още четири по дванайсет на бойниците. Но тези верни бойци щяха бая да се изненадат, ако знаеха, че в същото време имаше друга охрана, странна при това, която се осъществяваше в апартамента на кулата от Невин и Илейно.
При всеки залез, когато приливът на водния елемент потичаше на астралното равнище, в полунощ, щом отстъпеше на земното, и на разсъмване, когато се надигаше ефирът, двамата майстори на деомера изграждаха навсякъде около дъна магическа сфера от синя светлина и я затваряха с печати във формата на пламтящи петолъчни звезди. През деня можеха да почиват, защото приливите на огъня и въздуха са дотолкова враждебни на тъмния деомер, че дори и най-големите негови майстори рядко са в състояние да ги преодолеят. Правеха своето бдение цяла есен, но дори и сега, когато зимата беше встъпила изцяло в правата си, Невин не виждаше причина да отслаби наблюдението.
— Не мога да повярвам, че нашите врагове просто са побягнали от бойното поле след една нищо и никаква битка — забеляза той една вечер.
— Нито пък аз — присъедини се Илейно. — По-скоро се опитват да приспят бдителността ни. Някой беше омагьосал конярчето и пратил срещу дъщерята на Родри, а това съвсем не е обърнат в бягство дух.
— Точно така. Но търсих навсякъде из проклетото астрално равнище, а зная, че и ти си го правил, но нито един от нас не намери дори следа от деомерски заклинания.
— Те чисто и просто са се притаили. Когато решат, че сме се отказали да търсим, ще се нахвърлят.
— Но нали междувременно те все някъде трябва да живеят, проклети да са! Накарах регентката да изпрати съобщения на своите верни хора и ги помоли да са нащрек за подозрителни чужденци. Но враговете няма просто да пристигнат в града и оповестят, че отварят работилница за тъмен деомер.
Илейно все пак успя да се засмее на шегата.
— Продаваме проклятия! — подвикна той, подражавайки на уличен продавач. — Елате да купите от нашите чудесни горещи любовни настойки! Продават се проклятия! Но всъщност местните лордове нямат необходимото зрение, за да измъкнат нашите гадни приятелчета от бърлогите им. Трябва да кажа, че у нас тези неща сме ги уредили по-добре. О, това ми напомни нещо. Смятам утре да посетя гилдията на корабните капитани. Може да знаят дали някой мой сънародник се е настанил напоследък в Аберуин.