— Боя се, че няма. Дори деомерът има граници на възможностите си, приятелю мой, а ние няма да научим нищо от Бардек до пролетта. Само се моли Джил и Родри да не пострадат.
— Това и правя. През всичкото време, милорд, през всичкото време.
След като остави капитана, Невин помисли за странното предупреждение, което получи. Отникъде, би казал, стига да не знаеше добре една малка подробност — деомерските предупреждения никога не идват ей така, отникъде. Тъй като точно в този момент стана дума за елфите и елфическия начин на бой, то Невин можеше да е до голяма степен сигурен, че предупреждението беше свързано с делата на чуждата раса. По какъв начин? Далеч от възможностите му бе да разбере, тъй като Уирдът на Елкион Лакар беше извън неговата територия. Още същата вечер се свърза чрез огъня със стария си ученик Адерин и предаде проблема в негови ръце.
— Не съм сигурен какво точно означава — образът на Адерин имаше съвсем мрачен израз, докато се носеше над пламъците. — Но имам някаква идея. Идвам в Елдид.
— Много добре тогава. Кога ще пристигнеш?
— Боя се, че ще минат седмици, преди да стигна до вас. В момента се намираме много далеч на запад, но ще тръгна утре със зората.
В продължение на няколко седмици Великият Крисело, Кралят на загадъчното, и неговата умосащисваща трупа невероятни варвари пътуваха по североизточния бряг на Суртина, като даваха отделни представления в селата и по някоя и друга вечер в градовете, докато най-накрая стигнаха Пардидион — град, разположен в тясната ивица равнина между океана и планините. Тъй като това беше една от най-богатите търговски държавици от източната страна на острова, те изнесоха чудесна поредица от три представления на пазарния площад, както и едно на частно увеселение, дадено лично от архонта.
— Но всички великолепия ще трябва да помръкнат и всички слънца да потънат на запад, за голяма жалост и още по-голямо съжаление — обяви Саламандър. — Смятам, че достатъчно се правихме на шутове. Време е да обърнем лицата си към прекрасния Пастедион.
— Според мен ще е дяволски повече от навреме — сопна се Джил. — Как ще стигнем дотам?
— Работата е в това, че съществува кервански път, заради който най-вече дойдохме тук. Трябва да знаеш, че преди години колонисти от Пардидион са населили Пастедион и двата града непрекъснато търгуват. По пътя има и някои по-малки селища, които биха могли да послужат добре за подслоняване на магьосници.
На следната сутрин, още щом се отвориха градските врати, те потеглиха, насочвайки се най-общо на северозапад към град Албара. Бардекските предпланини се оказаха истинска изненада за Джил, тъй като беше свикнала с напояваните низини. Покрити с диви треви, те бяха мъртвешкокафяви, толкова изсъхнали и избелени, че на ярка слънчева светлина приличаха на хълмове от ковано злато. В долините, където през цялата година течаха подземни води растяха зелени дъбове и кожестите им листа бяха толкова тъмнозелени, че наподобяваха черни мехури, попаднали в златистите клисури. В някои каньони и урви, чак до равния път, се изсипваше гъста плетеница от храсти и всевъзможни бодливи растения, но останалата част оставаше напълно лишена от дървета. Освен това там беше горещо, една суха и безветрена горещина, която караше пътищата да блещукат, а въздухът да танцува над огромните пясъчни канари, подали върховете си през тънката почва.
Спряха да обядват в една долчинка, по средата на чието каменисто корито протичаше мъничко водица, достатъчно чиста за конете. Човеците пиха разредено вино от Пардидион.
— Според мен ще направим добре да подминем обикновената следобедна дрямка — забеляза Саламандър. — Не мога да се отърва от чувството, че някой върви по петите ни.
— Нито пък аз — съгласи се с него Джил. — И не желая да ни хванат тук, когато няма никого наоколо.
— Това е така. Е, в Албара ще сме на сигурно място. Ако имаме много късмет, бихме могли дори да намерим някой последен керван, тръгнал на север, и да се присъединим към него, но се съмнявам. Прекалено близо е сезонът на пороищата, които човек трудно може да си представи.
— По тези острови има ли сребърни кинжали? — поиска да знае Джил. — Искам да кажа, нещо подобно, хора, които могат да се наемат за телохранители.
— Не съм чувал за съжаление. Може би ще трябва да… Я чакай! Сребърен кинжал. Защо тези думи сякаш искат да ми кажат нещо… о, богове, почти съм забравил за скапания пръстен!