— Какво?
— Един сребърен пръстен, подарък за теб, по-млади братко, от нашия многоуважаван баща — Саламандър извади кожената кесийка, която държеше скрита в туниката си, разсипвайки шепа дребни монети и кремък в полите си. — Ето го.
Той подаде на Родри плосък сребърен пръстен, с ширина около половин инч, върху който имаше гравирано нещо.
— Рози — Родри го вдигна. — Ето ти странна поличба. Какво е това вътре?
— Елфическо писмо. Ако озвучиш буквите в него, се получава „ар-сос-а сот-и лор ес-о-аз“. Какво би могло да означава това, никой не знае, дори майсторът на елфическата наука, дори майсторката на деомера, нито пък бардовете, още по-малко жреците на Ум — сигурен съм в това, защото ги питах.
Родри сви рамене и сложи пръстена на безименния пръст на дясната си ръка, където той идеално се лепна.
— Защо розите да са странна поличба? — попита Джил.
— Ами моята господарка Алейна ми подари едно дребно украшение. Чакай да видя дали го нося със себе си — Родри взе дисагите, които лежаха до него на земята, и започна да рови из тях, докато не намери сребърна игла с формата на една-едничка роза. — Направена е от джуджешко сребро, точно както този пръстен и сребърните кинжали. Появи се на пазара във Вилинт.
— Става все по-странно и по-странно — обади се Саламандър. — Може да са направени от една и съща ръка или най-малкото в една и съща работилница. Във всеки случай преди много години някакъв тайнствен непознат е дал на нашия баща този пръстен и му е казал, че е за единия от синовете му. Най-различни гадания са го определили за теб. Тъкмо се опитвах да те намеря, за да ти го предам, когато взеха, че те отвлякоха.
Родри седеше вторачен в пръстена, изпаднал в пълно объркване.
— Имаме ли и други братя? — поиска да знае той накрая.
— Един, той е чистокръвен елф, а освен това имаме сестра, която също е чист елф. Много неприятно, че ни е роднина, защото е най-красивата жена, която някога съм виждал, разбира се, с изключение на присъстващата.
— Ласкателствата са излишни — каза усмихната Джил. — Никога не бих могла да си представя, че мога да съм толкова красива, колкото жена елф.
— О, определено си толкова красива, колкото повечето от тях, но те до една завиждат на нашата Меларио. А ти, по-млади братко, си имал трима братя по женска линия. Двама са за съжаление съвсем сигурно мъртви, а третият, по-голям от теб, най-вероятно вече е преминал през портите на Отвъдното, защото последното, което чух за него, е, че паднал много лошо от коня си. Ако правилно си спомням, бедното животно се е претърколило върху него.
— Е, това ме натъжава — Родри придоби разстроен вид. — Ако доживея да стигна Аберуин, ще осигуря вдовицата му, разбира се.
— Хубаво ще е от твоя страна, любов моя — намеси се Джил. — Но трябва да знаеш, че всъщност мразеше брат си Рийс. А е съвсем сигурно, че и той те мразеше. Всъщност Рийс беше човекът, който те прокуди.
— Така ли? А, да бъде славен черният космат задник на Адовия властелин! Не можете да си представите как дяволски странно е да чуваш частици и откъси от живота си, сякаш са клюки за друг човек. Слушай, по-стари ми братко. Ти си магьосник, при това дяволски добър. Не можеш ли да направиш нещо, за да излекуваш съзнанието ми?
— Не мога, макар и нищо да не ме е наскърбявало така, както моята некомпетентност, неспособност и чиста липса на познания в този момент — Саламандър се опита да се усмихне весело. — Но не се бой! В края на краищата ще те заведем при невероятно изкусен лечител, с огромна слава в Елдид, майстор на деомера, който прави моите номера да изглеждат… глупави, каквито всъщност са си. Той съвсем сигурно ще те излекува.
— Лъжеш — тонът на Родри беше съвсем спокоен. — Нищо не може да се направи. Такава е истината, нали?
Саламандър понечи да каже нещо, сетне само погледна настрана с продължителна въздишка.
— Да потегляме. Щом и двамата сте толкова сигурни, че имаме зад себе си врагове, аз например не бих желал да седя тук и бърборя, докато дойдат. Дано знам как да си служа с новия меч, който ми купи. Проклет да съм, ако оставя Джил да се сражава заради всички ни.
Джил затаи дъх и леко изръмжа.
— Какво има? — попита я Родри.
— Току-що си спомних меча, твоя меч. Върху предпазителя на дръжката имаше изкован дракон и ти беше подарък от съпруга на майка ти, който те смяташе за свой син.
— Е, тогава по-добре, че се е загубил. По-стари братко, ще ти платя стойността на новия, когато стигнем в Аберуин.