Далеч на север, горе в планината, Стария разгада, че се е появил някакъв произволен фактор. Тази нощ работеше на дванайсетия етаж в неговия Храм на времето — изучаваше най-новите символи, които бе създал, за да отразява плановете по унищожаването на Невин. Храмът представляваше нещо много странно: с годините статуите бяха придобили известен деомер, в основата си той беше само умствен градеж, наподобяващ дворците на спомена, използвани от търговците и чиновниците навсякъде из островите. В съзнанието си бе построил висока квадратна кула от бял камък на въображаем връх. Едната й страна се осветяваше напълно от слънцето, за да представя известното минало и настояще; другата — от лунната светлина — за далеч по-малко известното бъдеще. След години работа символите бяха така развити, че трябваше само да помисли за кулата, за да я види цяла и непроменена; след също толкова дълги години практика на умствена концентрация можеше да влезе и да я оглежда, като да бе истинска сграда.
Кулата имаше четири входа, а в центъра й се виеше стълбище от петдесет и две стъпала, което водеше до дванайсет нива, а на всяко от тях се отваряха по седем прозореца. На дванайсетия етаж беше поставил статуи и предмети, които показваха как ветровете на Съдбата и Бъдещето въздействат върху сложните му кроежи, тъй както ветропоказателят върху покрива на селската плевня сочи посоката на вятъра и по този начин понякога и промените във времето. Бе си поставил дългосрочната цел да унищожи елфите като раса и затова около стълбището имаше наредени четири статуи на елфи — двама мъже и две жени. Надяваше се да види как започват да стареят или заболяват, но до момента те си оставаха упорито здрави и млади. Понякога даже ги улавяше да му се присмиват.
Близо до елфите стояха други статуи, едната от тях трябваше да символизира Джил, макар че, разбира се, Стария нямаше представа как изглежда тя, а другата — на Родри, съблечен гол и в окови. Съвсем наблизо се намираше статуята на Невин, когото познаваше прекалено добре, и която не му даваше мира. Щом Невин стъпеше на Суртина, статуята щеше да оживее и претърпи малки промени, по които Стария да разбере плановете на Господаря на ефира.
Сред тези основни образи бяха пръснати различни други, по-малки — статуи на Диви, дълъг елфически лък и различни предмети, които имаха известно емоционално значение. През последните няколко месеца те се бяха променили, тъй както се бе надявал. Точно преди Барума за първи път да влезе в контакт с него например, се появи каменен вълк, който лежеше в един ъгъл и наблюдаваше стълбището. След разговора с Барума разбра, че това означава шпионин и враг. От време на време виждаше друга статуя — нещо неясно, но очевидно мъж и елф, която стоеше близо до тази на Джил, но досега не бе успял да я изучи; винаги, когато се опитваше да го направи, тя изчезваше.
Сега, щом влезе в помещението, откри промени, които страшно го разтревожиха. Оковите на Родри ги нямаше. Каменният вълк беше станал на крака, космите на врата му бяха настръхнали, зъбите — оголени. В ръцете си Джил държеше гургулица и сякаш я бранеше от котка или някакъв подобен хищник. От всички възможни птици тази най не си е на мястото, помисли той. И какво може да означава това? Но не обърна особено внимание на фигурата, защото в края на краищата ставаше дума само за една жена. Сви въображаемите си рамене и отиде до единия прозорец откъм осветената от лунната светлина страна. Необходима беше голяма смелост, за да погледне човек навън, през него. Понякога там се появяваха необикновени същества и още по-необикновени видения, защото, макар и кулата да бе започнала живота си като обикновен мисловен трик, по някакъв начин бе привлякла астралното ниво, прехвърлила бе мост към него — каквато метафора бихте пожелали да употребите за такава странна връзка. Макар че вливаше сила в деомерските занимания, които се вършеха там, тя носеше и опасност.
Стария погледна и отначало не видя нищо, освен гъста и влажна мъгла, която се кълбеше около кулата. Изчака, загледан навън, намръщен от усилието да се съсредоточи, докато най-сетне нещо сякаш се раздвижи, приближи, издигна се като гмуркач от морето. Мъглата се стичаше по него като вода, то придобиваше позната донякъде човешка форма, но лицето се издуваше и свиваше като огнени пламъци. Наоколо, досущ покарали филизи в плътна почва или дълги мъхове, се виеше зеленикавокафява коса. Когато заговори, Стария усети как покрай него се изви силен повей студен въздух, независимо че думите прозвучаха само в съзнанието му: