— Подпали повече зло, отколкото можеш да си представиш, и някой ден ще тлееш в пламъците му.
После, преди да успее да отговори, видението изчезна. Стария отскочи от прозореца и се втурна към стълбището. Докато препускаше надолу, чуваше музика, някакви необикновени дисхармонични ноти, сякаш не друг, а самият вятър дърпаше струните на арфа.
Същата вечер, докато премисляше видението, настанен удобно в частния си кабинет, той стигна до заключението, че някой е призовал силите на Първичните крале срещу него. Логично бе да предположи, че този някой ще е Невин. Колкото до статуята на Родри, очевидно Невин е много близо до освобождаването му. По-точно щеше да е очевидно, ако образът на стареца се беше променил или поне проявил някакъв признак на живот. Тъй като нямаше такова нещо, значи друг майстор на деомера е призовал Кралете. Например — един от многобройните му съперници за върховенство в гилдията, може би същият онзи, който е изпратил вълка подир Барума. Стария познаваше собствените си сили и своята магия: когато пристигнеше Невин, статуята щеше да разкрие идването му също така сигурно, както тъмните облаци предизвестяват, че се задава дъжд. Беше положителен. Всъщност — просто не желаеше да повярва в друга възможност. Разбира се, за себе си оставаше съвършено прав.
След време щеше да осъзнае колко скъпо му е струвала тази ограниченост, но тогава щеше да бъде късно да поправи грешката си. За момента съсредоточи всичките си усилия да разработи сложен метод на сканиране, опитвайки да подплаши своя враг в гилдията и да го накара да излезе от бърлогата си.
След като напуснаха Албара, Великия Крисело и двамата му прислужници варвари тръгнаха на север към планините. Пътят минаваше по ръба на пресъхнало плитко дере, широко двайсет и дълбоко дванайсет стъпки, по средата на което протичаше тънка струйка застояла вода. Но когато на втория ден се събудиха, установиха, че реката тече бистра, а небето е застрашително сиво. Докато потеглят, върховете на планината изчезнаха, обвити в гъстата сива пелена на зимния облак.
Валя цял ден, но това беше просто някакъв ситен мрачен дъждец. Те оставаха относително сухи, като от време на време отърсваха водата от намазаните с мазнина вълнени наметки. Но реката се надигаше, със скоростта на ходещ кон напълни дерето от край до край, сетне стана по-дълбока, докато към пладне водата вече се носеше, запенена от спускането си надолу по склоновете на далечната планина. Към средата на следобеда Джил видя как покрай нея бързо преминаха цял дървесен ствол и нещо, което приличаше на част от тараба. Посочи ги на Саламандър, който придоби угрижен вид.
— Според мен тази вечер ще направим добре да се разположим на лагер много встрани от пътя. Зимните порои са в пълен ход, гургулице моя, и нямам никакво намерение да се събудя, плувайки.
— Ако се събудиш достатъчно навреме — обади се Родри. — Слушал съм доста за тези проклети порои и трябва да ви кажа, че не ми се харесва идеята да пътувам с тях.
— На мен още по-малко, скъпи братко. За съжаление обаче нямаме друг избор. Единствено ни остава утешението, че в продължение на две седмици, докато нещата донякъде се уравновесят, пътищата ще са на наше разположение — Саламандър изглеждаше направо съсипан. — Дотогава ще пътуваме мокри, мръсни, измръзнали и, общо взето, по-зле само ако наистина се разболеем. За беда и за съжаление, за зла врага и т.н.
— Сигурно можем да се подслоним за няколко дни в някой град — рече Джил.
— От тук до централното плато няма повече градове, поне не достатъчно големи, за да разполагат с хан. Пък и трябва да се движим. Нещо не е наред, усещам го в проклетата си кръв.
— А откъде знаеш, че не вървим право към някаква неприятност, която ни очаква?
— В това отношение наистина имаш много право. Когато устроим лагер, ще трябва да поставим охрана. И без това едва ли ще сме в състояние да спим много в скапаната кал.
Тъкмо преди залез ситният дъждец се сгъсти и образува подобие на вертикална мъгла, докато облаците летяха сякаш на една ръка разстояние над пътя. Оставяйки назад кафявата река, тримата поведоха животните нагоре към студения и ветровит склон.
— Това няма да го бъде — простена Саламандър. — Ще вземем всички да измрем от пневмония за радост на враговете.
— Ей там има някакви скали и храсти — посочи Джил. — Нека спънем конете в тревата и опитаме да намерим по-сухо място между скалите.