— Да, бе, да опитаме. Харесва ми подборът на думите ти.
Макар и да беше сребърен кинжал, закален по пътищата, тази нощ Джил се чувстваше не много по-добре от Саламандър. Канарите — огромни бледи грамади пясъчник — се подаваха от склона, струпани върху малка естествена тераса, на около трийсет стъпки от билото. Те наистина осигуряваха прикритие от вятъра сред бодливите храсталаци и високите бурени, но свободните пространства между и около тях бяха тесни, а почвата — толкова мокра, че влагата проникваше през одеялата. Накрая решиха, че единственият начин бе да спят седнали, завити с одеяла и наметки. Джил искаше да поеме своята част от бдението, но Родри изтъкна, че докато той и Саламандър виждат в тъмното, в такава безлунна нощ тя ще е сляпа като къртица.
— Почивай, колкото можеш, любима моя — рече той. — Ще те събудя точно преди зазоряване. Тръгваме много рано. Ако не друго, то поне като се движим, ще ни стане по-топло.
Когато последните лъчи на залеза избледняха, Джил осъзна, че наистина да стои на пост би било чиста загуба на време. В дъжда-мъгла, който се носеше, едва различаваше хоризонта, още по-малко — нещо от пресечената местност наоколо. По всяка вероятност, стига да има късмет и гледа право нататък, би могла да види голямо животно или човек, който се приближава, стига да е светло на цвят и при това — шумно. Завита в две одеяла и наметка, с меча в ножницата до нея, тя се намести под две леко надвиснали скали и се запита дали някога ще заспи. На няколко стъпки встрани виждаше как Родри (сива форма, която мърда из тъмното) рови наоколо и търси друго сухо местенце.
— Саламандър ли е на пост? — попита тя.
— Да, близо до билото, за да може да държи и конете под око.
Ако се съди по стържещия звук, който произвеждаше, Родри сякаш разчистваше дребни камъни и клечки от избраното място. Накрая се настани, облегнат на една скала, и остана толкова неподвижен, че тя едва можеше да различи къде се намира. Подслонена и завита, Джил започна постепенно да се стопля, успя да забрави тежестта в краката и се унесе. По едно време почти се събуди и установи, че Родри се отдалечава, пълзейки тихо нагоре по склона, за да поеме дежурството; някак отдалеч чу нещо, което би могло да е Саламандър, който му шепне. Освен това разбра, че дъждецът е отслабнал. Размести се малко по-удобно и отново заспа.
… За да се събуди от подръпване на косата и усещане за малка лапичка, която я тупа по лицето. По гърба на Джил се спусна студената тръпка на опасността. Тя отхвърли одеялата и в същото време разпозна смътната форма на сивото гномче да се очертава като силует в нощта.
— Нещо не е наред, така ли? — прошепна тя.
Стори й се, че дребното същество кима утвърдително. Джил застана на колене, опипвайки наоколо за меча си. Пръстите й тъкмо се свиваха около дръжката му, когато някъде под себе си чу шум и провличане на крак. Гномчето за последен път я дръпна за косата и изчезна. Тя стисна дръжката с една ръка, ножницата с другата и измъкна наполовина острието. Внезапно горе на билото на склона запръхтя и зацвили уплашен кон.
— Родри! Пази се!
С крясък Джил скочи на крака с готовия меч. Докато опитваше да се измъкне от скалите, с крайчеца на окото зърна едва доловимо движение и се обърна рязко натам. Смътно, на фона на тъмното небе, успя да различи някакво петно, сетне ново раздвижване. Горе на склона конете цвилеха и се мятаха. Покрай лицето й просъска нещо подобно на разгневено насекомо. Тя пристъпи напред с вдигнат меч, нещото я убоде по бузата, не по-болезнено от ухапването на пчела. Тя се приведе, вдигна свободната си ръка да отпъди дразнителя и усети, че краката й се подкосяват. С бързо съскане тъмният свят наоколо потъна в мътно сиво мълчание.
Седмиците, прекарани в удобната къща, бяха размекнали Родри достатъчно, за да направят спането му, заклещен между студени скали, невъзможно. На няколко пъти се унесе, но накрая реши, че няма да може, и се отказа. Напусна убежището сред скалите, за да се присъедини към Саламандър при билото на възвишението. Нощта беше толкова тъмна, че елфическото му зрение вече не можеше да вижда цветове или подробности, но беше в състояние да различава достатъчно добре очертания и форми. Намери брат си, седнал с кръстосани крака, да киха в тревата, наблюдавайки конете и мулето, които стояха скупчени на влагата и дъжда, с наведени глави и уморени.
— Можеш да отидеш и се опиташ да заспиш, ако желаеш — рече Родри. — Аз съм съвършено буден.
— И аз също. Буден и окаян. И още безнадежден, смазан, жалък, отчаян, с натежало сърце. Ах, как копнея за палатката на нашия баща, за топлия огън, меките възглавници и преди всичко водоустойчивия покрив и стени! Като си помисля, не бих възразил да бъда заобиколен от няколко хиляди елфи с лъкове и стрели.