— Нито пък аз. Смяташ ли, че трябва да се върнем в Албара на сутринта?
— Право да ти кажа, изкушавам се да го направим. Питам се дали… я чакай, какво е това?
Те се смълчаха, седнали съвършено неподвижни, тъй както могат само елфите. Недалеч от тях Родри чу много лек звук, прекалено неясен поради вятъра и дъждеца, за да го различи. Внезапно конете отметнаха глави и зацвилиха. Двамата скочиха на крака, а Родри държеше изтеглен новия си меч, без да е осъзнал, че е посегнал за него.
— Родри! Пази се!
Това беше гласът на Джил, който идваше откъм скалите. Ругаейки под нос, той се понесе към нея тъкмо когато конете и мулето пощръкляха; изведнъж се замятаха, задърпаха въжетата, на които бяха вързани, и заритаха във въздуха с предните копита. Във вид на смътни сенки, Родри виждаше същото, което и конете — към тях се хвърляха отвратителни, разкривени Диви с огромни зъби и червени пламтящи очи.
— Пази се! — изкрещя Саламандър.
Конете скъсаха въжетата и се понесоха право към тях. Родри изкрещя на свой ред, блъсна Саламандър на земята и едва свари да се претърколи с него встрани по склона. Край него проблеснаха подкови, усети пръски кал по лицето. Препускащите коне се разделиха над тях, а после се втурнаха обратно към пътя.
— Нека Адовия властелин им изяде червата и топките наведнъж — ахна Саламандър, почти изгубил дъх. — Не конете имам предвид. А който направи това.
Родри можеше само да предположи кой може да е бил този някой и опасността, която представляваше.
— Джил!
Той се вдигна на крака и хукна към канарите, следван от псуващия и ругаещ Саламандър. Нещо го хвана за глезена — предположи, че ще е някой от злите Диви — падна, претърколи се и скочи с плавно движение.
— Джил!
Не получи отговор, всъщност не чу никакъв звук, ако не се смятат далечното съскане и кикот на придошлата река. Очевидно дори и конете бяха толкова далеч, че не се чуваха. Леко задъхан, Саламандър се присъедини към него на ръба на терасата с канарите, където нищо не мърдаше.
— Смяташ ли, че е вероятно да водят със себе си стрелец с лък или нещо подобно? — прошепна Саламандър. — Мога да запаля светлина, ако няма да ни превърне в мишени.
— Светлина в тази мокротия? Да не си откачил? Никой не би могъл… о, разбира се, извини ме. Е, ако са искали да ни набучат като прасета за печене, досега да са го направили. — Родри отметна глава и изкрещя колкото му глас държи. — Джил!
Във въздуха над тях разцъфтя светложълта светлина и разкри блясъка на метал до купчина струпани одеяла. Родри се втурна натам, препъвайки се от време на време, и вдигна меча й, гравиран с нападащия сокол, но по него сега течеше само вода, а не кръв. От очите му рукнаха горещи сълзи.
— Отвлекли са я — едва можеше да говори. — Не зная защо, но копелдаците му мръсни са я отвлекли.
— И аз се питам защо, по-млади ми братко, но нека да не се отчайваме. Забравяш, че имаме под наша команда огромна, макар и не могъща армия.
— Какво? Да не си откачил?
Саламандър подсвирна тихичко и щракна с пръсти. Навсякъде около тях на бледата светлина изникваха Диви, гномчета, спрайтчета и силфиди — всички те наистина бяха мънички, но пък наброяваха стотици. Струпани около тях: сиви и кафяви, шарени и моравочерни, устничките им бяха разтеглени и разкриваха остри като игли зъбки, очите им, жълти, червени и зелени, искряха от ярост и възмущение, а ръчичките, стиснати в ноктести юмручета, стояха вдигнати във въздуха. Бяха призрачно тихи, но от реката долу Родри чу гласове, които ги зовяха.
Джил се събуди внезапно и видя, че е светло и лежи на твърд под. Бузата й пламтеше като огън, болеше я всеки мускул на тялото, което трепереше, свито в ъгъла върху някакви пресовани кирпичени плочки. Опита да се протегне и разбра, че ръцете й са вързани зад гърба, а глезените — пристегнати един към друг. Движейки се много внимателно и съвсем бавно, успя да седне и се подпре в ъгъла на мъничката гола стая. Стените бяха варосани и там, където едната от тях се съединяваше с тавана, имаше тесен прозорец. През него се виждаше не само небе, но и земя, затова реши, че сигурно се намира в нещо като мазе, а съдейки по миризмата и по чувалите от зебло, пръснати наоколо, предположи, че в тях държаха някакви корени. Шептейки тихичко, по-скоро мислейки, отколкото изричайки думите, тя призова своето гномче. То се появи веднага, водейки със себе си двама едри, черно-морави събратя с остри зъбки и големи уши.