— Можете ли да развържете ръцете ми?
По-големите гномчета поклатиха печално глави в знак на отрицание, сетне се заеха да прегризат въжето. Щом се освободи и започна да разтрива с изтръпнали ръце болезнените си китки, нейното гномче и приятелите му отново изчезнаха, като я оставиха да си развърже сама краката. Дълго време работи върху това и накрая успя да стане, ругаейки и тъпчейки на място, докато кръвообращението се възстанови, пробождайки я с хиляди иглички. Пред прозореца се чу стържене и суркане. Вдигна очи и видя как куп моравочервени гномчета избутват през отвора малко пакетче, после нещо падна и тупна на пода. Тя скочи да го вземе — беше сребърният й кинжал в кожената си ножница.
— Благодаря ви, приятели. Нека вашите богове или онези, на които служите, да ви благословят за това.
Внезапно отвън долетяха гласове и тя пъхна кинжала в ризата си, така че да не се вижда. Разнесе се силен звук от нещо метално, долетя някоя и друга ругатня (някакъв мъж се бореше с ключалката), после вратата се отвори и влязоха двамина, единият от които носеше дисаги, а другият — изваден меч. Тъй като онзи с готовия меч беше типичен бардекец, висок повече от шест стъпки и с огромни ръце, а другият също носеше меч на колана си, Джил просто се отдръпна до срещуположната стена. Човекът, който с бледия си тен и правата черна коса приличаше на девериец, я гледаше с отворена уста. Когато най-сетне успя да проговори, думите му бяха на бардекски.
— Развързана си!
— Разбира се, че съм. Не си ли виждал номера, при които изпълнителят връзва някого, бута го в чувал или сандък, но само минутки по-късно човекът изскача отвътре и маха на публиката?
И двамата се разсмяха, но това беше по-скоро мрачно подсмиване.
— Този път ни изиграха, Гуин — рече бардекецът.
— Признавам. Отсега нататък ще трябва да държим повече под око нашата малка пътуваща изпълнителка — той вдигна нагоре дисагите. — Ето тук има хартия и мастило. Ще трябва да напишеш писмо, точно както ти кажа аз, а след това ще получиш храна и вода. Ако не го напишеш, няма нищо да получиш.
— В такъв случай скоро ще умра от жажда. Не зная да чета и пиша. Аз идвам от Девери, не си ли спомняш?
Гуин изпсува на някакъв неразбираем за нея език.
— Най-вероятно говори истината. Трябваше да се сетя. Може ли Родри да чете?
— Кой?
— Не ми се прави на глупава. — Гласът му беше много тих и нежен и от него по гърба й пробягаха тръпки. — Няма да е разумно, момиченце. Знаеш ли кой съм аз?
— Очевидно Ястреб на Братството — необходима беше цялата воля, която имаше, за да остане гласът й спокоен. — И да, зная какво правите със затворниците си.
Той се усмихна, но съвсем за малко, очевидно имайки намерение да я изплаши, но тя се застави да го погледне право в лицето и да му се усмихне в отговор, улови погледа му и го задържа, решена да го накара първи да погледне встрани и по този начин да спечели една малка победа — единствената без съмнение, която щеше да постигне. За миг той на свой ред впери поглед в нея, с извити подигравателно устни. Внезапно лицето му сякаш омекна, замъгли се, очите промениха цвета си, черните ириси засияха, сетне отново станаха леденосини, като зимно море. Стори й се, че се е озовала в друго помещение — тя почти беше видяла зад гърба му светлината на огън, почти си спомни истинското му име, можеше да си спомни също така защо му е завиждала за нещо много по-важно от собствения й живот.
— На бардовете не се разрешава да четат и пишат — рече тя. — Знаеш го.
Той откъсна с мъка очи от нея и отметна глава настрана. Вече вместо тя трепереше той; лицето му стана пепелявосиво, очите — отново черни; и те се мятаха ту в една, ту в друга посока. Бардекецът с меча пристъпи напред.
— Какво става тук?
— Нищо — Гуин отново отметна глава, преглътна мъчително и с усилие заговори спокойно, но все още леко пребледнял. — Нашата заложница е много по-ценна, отколкото сме смятали, нищо повече — произнесе го така кротко, че Джил не заподозря какво й се готви, а той се извъртя и я зашлеви, така че от силния му шамар тя отхвръкна към стената. — Какво искаш да ми кажеш, че Родри е бард ли?
— Съвсем нямах това предвид — установи, че мисли за шамарите на баща си, когато изпадаше в пристъпите си на ярост, и се застави да остане също така неподвижна, както и тогава. Само едното й око я издаваше, защото започна да отича и сълзи. — Колкото до онова, което съм казала, ти също като мен можеш да го прозреш.