— Не съм вещица, Гуин, но и аз съм била наемен убиец като теб.
В отговор той също се разсмя, един налудничав тих кикот, който й напомни по някакъв ужасен начин Родри.
— Наистина може да си била такава и вероятно заслужавам да загина затуй, че съм те подценил. Да видим кой от двама ни ще излезе победител, какво ще кажеш?
Когато той зае също бойна поза, с широко разтворени колене, с идеално уравновесена тежест между тях, от начина, по който се усмихваше, докато кръжеше около нея, Джил осъзна, че е добър боец, при това много по-опасен — нищо, че тя имаше кинжал. Тогава чуха Родри да крещи името й, стъпки, които се приближаваха с тропот към тях, но нито един от двамата не проговори, само се въртяха в кръг, като Гуин водеше все по-близо и по-близо до своята кама. Тя усещаше как сърцето й блъска с все сила, докато чакаше за онази частица от секундата, с която щеше да разполага — тогава, когато той се наведеше да грабне оръжието си. Все по-близо и по-близо, а навън Родри крещеше като обезумял. И ето че Гуин се препъна, изруга и падна, изричайки ужасяващи клетви, притиснат от вълнуващ се куп Диви. С триумфален вой Джил скочи, възседна го изотзад, докато Дивите се пръснаха, и с едната си ръка го сграбчи за косата, за да му дръпне главата назад. Сега нейният кинжал беше опрян до гърлото му.
— Джил, недей! — Родри се втурна в помещението, а вратата се блъсна зад него. В ръката си държеше окървавен меч. — Не го убивай!
Едва тогава тя осъзна, че се готвеше да направи тъкмо това. Застина, вперила поглед в Родри. Той не я молеше, той й заповядваше, очите му хвърляха мълнии, докато пристъпваше в стаята. Тя пусна Гуин и се изправи, отстъпвайки от него.
— Разбира се, както заповяда Негова светлост.
Долавяйки ръмженето в тона й, Родри се обърна към нея смутен.
— О, пъклите да го вземат, любов моя, не съм имал намерение да те командвам. Само дето беше наполовина обезумяла и исках да съм сигурен, че си ме разбрала. Ти знаеш, че думите нямат някакво особено значение за обезумелите, нали?
— Е, това е вярно.
Гуин продължаваше да лежи проснат на пода. Много бавно той се претърколи и седна, предпазливо оглеждайки се за Дивите, които се тълпяха наоколо или се носеха над него във въздуха.
— Защо не я остави да ме убие, Родри? — Този път той заговори на деверийски.
— Защото ти дължа достатъчно много, та ако трябва да умреш, ще те убия лично аз, защото така ще е честно.
Гуин го гледаше вторачено, устните му бяха леко разтворени, очите му се изпълваха със сълзи и беше нещо ужасяващо да гледаш такава мъка в един толкова студен и корав мъж като него.
— Такава чест мога да разбера — прошепна той. — Благодаря ти, Ваша светлост. Значи тази възвишена титла ти принадлежи, така ли? Кой си ти? Така и не съм го знаел.
— Родри Мелуейд, гуербрет Аберуин — това го каза Саламандър, който се присъедини към тях в помещението, трепвайки при вида на присвития труп. — Знаеш ли какво означава да вдигнеш ръка срещу гуербрет?
— О, лайната на Козоногите да го вземат! Че как да не зная, в името на всички прокълнати от боговете демони от трите пъкъла! Съвсем както може да се очаква от Стария, дето смуче гадости, нали, да ни наеме да рискуваме скапания си живот и дори да не ни каже колко е голям гадният му риск! Свинеебецът му със свинеебец! Аз него… — Гуин замълча, устните му се разтегнаха в присъщата му подигравателна усмивка. — Е, всъщност няма да мога нищо да му направя, освен ако не се върна като призрак или нещо подобно — изправи се на крака бавно, държейки ръцете си встрани, където всички можеха да ги виждат. — Ако някога съм ти направил някаква услуга, Ваша светлост, когато беше на вонящия кораб, моля те да ме убиеш бързо и леко. Това е всичко.
Застави се да застане гордо усмихнат, с отметната като на истински воин глава, но очевидно не можеше да направи нищо, с което да се овладее и спре да трепери от главата до петите. Джил осъзна, че не беше от страх; погледът му вече беше прекалено мъртъв, за да изпитва страх от смъртта. Родри постави острието на меча си до гърлото на Гуин така, че само с отмятане на китката си би могъл за един миг да убие Ястреба, но Гуин просто го погледна право в лицето — и продължи да се тресе.
Джил, която само преди минути беше готова лично да го убие, пристъпи напред:
— Кажи ми нещо! Какво предпочиташ, да умреш или да живееш?
— Не зная — Гуин се усмихна отново, изпълнен с веселие, което накара сърцето й да изстине. — Наистина не зная, а вече от дни наред си задавам този въпрос. Предпочитам да умра, вместо да живея като Ястреб — поне така предполагам. Всъщност и в това не съм съвсем сигурен.