— Точно това имах предвид. Ще бъде трудно за конете, но не е необходимо да се придвижваме бързо. Ако успеем да напуснем този път и потънем в планините, преди да ни сканират, те всъщност няма да знаят къде се намираме. Помниш ли как, когато се опитваше да откриеш Родри, саваната навсякъде изглеждаше една и съща?
— Всъщност планините не са много по-разнообразни, дървета и канари, канари и дървета, тук-там очарователна малка урвичка, пълна със змии. Като си помисли човек, те са особено вкусни по това време на годината, затова могат да са съвършено добре дошли за нас.
— Какво? Да ядем не друго, а змии?
— Какво? Да пътуваме мокри ли? — той се ухили насреща й. — На всички ни предстои неприятно време, мъничко мое конопарче, но ти обещавам — далеч по-приятно, нещо повече, ще бъде все едно сме из чудните зали на Бел от Отвъдното, в сравнение с това да лежим по масите за изтезания на Ястребите.
— Странно — рече Джил, — през главата ми минаваха мисли, които доста приличаха на твоите. На какво разстояние от Пастедион се намираме сега?
— Хм, ами, ако отидем право там, около четири нощи или може би пет, като се има предвид, че ще газим в кал. Ако се придържаме към планината, ще бъдем в по-голяма безопасност, но пък ще ни отнеме повече време.
— Да се придържаме към по-безопасното, какво ще кажеш?
— Изцяло съм съгласен с теб. Много добре тогава, да речем, около седмица, в зависимост от времето и разни други неща. Хайде да викаме Родри и Гуин. Колкото по-скоро приложим плана ти в действие, толкова по-добре.
Същата вечер Барума се опита да ги сканира. През изминалите няколко седмици минаваше за юридически пратеник, за да може да пътува със съответния керван. Тъкмо когато започнаха зимните дъждове, стигна Индила, не много далеч от крайната цел. Отседна в удобен хан, чудейки се дали вече не е време да се присъедини към Стария. Страх го беше да отиде, но не по-малко — да стои настрана. Ами ако Стария започне да подозира, че служи на двама господари? Знаеше съвършено добре, че обикновено повече никой не вижда онези, които отиваха там. Подозираше, че Стария не би направил нещо толкова елементарно, като например просто да убие бедните нещастници. От друга страна, ако се отклони от задължението да шпионира за Майстора на Ястребите, положението би станало дори по-опасно. Опитвайки да събере полезна информация, Барума извади сребърната мастилница с черно мастило, разви сребърния кинжал на Родри, за да го използва като фокус, и се настани на масата да сканира. При положение, че Майстора на Ястребите вече бе отвлякъл варварския пленник, спокойно можеше да е прекалено зает, за да се занимава с делата на Барума.
Видението дойде веднага, но беше неясно, изкривено; премигваше и подскачаше, сякаш вятър браздеше повърхността на мастилото. Благодарение на болезнената зла връзка помежду им виждаше съвършено ясно Родри и успя да различи коне — много коне или поне така му се стори от образите, които получаваше много кратко. Опита да разшири видението, за да включи мястото, където се намира Родри, но не видя повече от канари и огромен поток сребриста, бързо протичаща ефирна сила — някаква река или изпълнена с порой клисура. В мъглата различи няколко човешки фигури, които се движеха насам-натам. Извън това не можа да разбере нищо.
Видението изчезна. Дълго време Барума седя на масата и гледа как ръцете му треперят, докато си мислеше за съдбата, която сполетява житното зърно, попаднало между два воденични камъка.
Накрая се успокои достатъчно, за да изсипе черното мастило обратно в специалното шишенце. Въздъхна още веднъж дълбоко, сетне стана и видя вълка, който се бе отпуснал на леглото и ближеше лапите си. В пристъп на безпомощна ярост грабна шишенцето с мастилото и го изпрати право срещу главата на видението. Образът изчезна, но беше забравил да сложи тапата. Изричайки всички гадни ругатни, които знаеше, грабна един парцал и започна да попива мръсотията, после реши да извика ханджията. Отвори със замах вратата, която водеше към външната стая на апартамента, и установи, че там го чакат трима мъже; единият — с червена копринена качулка.
— Никак не внимаваш, Барума.
— Не съм знаел, че трябва да внимавам — той успя да се усмихне. — Бихте могли да почукате.
Майстора на Ястребите се подсмихна под нос, а двамата мъже се усмихнаха, оголвайки зъби като животни.
— Можех, но не го направих. Защо не си отишъл все още при Стария?