— Подозира предателство. Разсъждавах дали да отида при него, или не.
— Така ли? О, така ли? И не си ми казал и думичка за това досега?
Барума се смръзна до болка от страх, но опита да говори със спокоен тон, независимо че стомахът му се свиваше и ръцете трепереха:
— Как бих могъл да се свържа с теб? Би ли ти харесало да се обадя, когато всеки може да чуе? Трябваше ли да изпратя официален куриер с писмо?
— Е, ще трябва да призная, че е така. Освен това не би могъл да знаеш, че той ни е нанесъл удар.
— Какво е направил? — Барума усети как гласът му изтъня, но по това време вече се тресеше прекалено силно, за да е в състояние да го овладее.
— Изпратил е свои хора срещу моите. Няма кой друг да стои зад това, трябва да е той. Никой друг не би посмял да ме предизвика.
Сякаш по някакъв предварително уговорен знак двамата други Ястреби пристъпиха напред. Единият му изви ръцете зад гърба; другият сложи длан на устата му.
— Ти ли предупреди Стария, мъничък мой Барума? — попита Майстора. — Един от хората ми е мъртъв. Не мога да вляза във връзка с останалите. Това по твоя вина ли е станало, прасенце такова?
Тъй като човекът го държеше прекалено здраво, за да направи нещо друго, Барума се опита да поклати глава в знак на отрицание. По гърба му се стичаха струйки, на челото избиха едри капки пот.
— Не зная дали да ти вярвам, гадино такава. Опитваше да тъчеш на два стана, нали така? Да не си се смятал достатъчно хитър, за да заблудиш едновременно както Стария, така и мен?
Барума издаде някакъв сподавен хрип, който трябваше да мине за отрицание.
— Ще те вземем с нас, прасенце. Ще те накараме да отговориш на въпросите ми. Чувал съм, че си майстор да причиняваш болка. Питам се, колко добре си в състояние да я понесеш?
Майстора на Ястребите протегна ръка и хвана лакътя на Барума между палец и показалец, пръстите му се заровиха надолу, разделяйки мускулите, а сетне притиснаха много силно оголения нерв върху костта. Писъкът на Барума се събра в гърлото му и проби път към запушената уста, подобен на хъркаща, гъста кашлица, която го накара да се сгърчи.
— Разбира се, освен ако не ми кажеш истината. Остави го да говори, Карало. Той разбира, че ако крещи за помощ, ще умре на място.
Когато Ястребът си махна ръката, Барума овладя гласа си с влажни хлипания.
— Не съм те предал. Не съм могъл. Аз престъпих заповедите на Стария, когато те въвлякох в това, не е ли така? Той изрично каза да продам Родри и да оставя Съдбата да се погрижи за него. Аз исках той да умре или да стане твой пленник. Нали така? Нали така?
Вместо отговор Майстора вдигна ръка и свали копринената си качулка. С известен шок Барума осъзна, че мъжът беше красив; кожата му беше лъскава, синьо-черна като на хората от Ористина, устните бяха меки и пълни, черните очи — широко поставени и с хубава форма. Винаги си бе представял, че Майстора трябва да е някакво покрито с белези грозилище.
— Вече си видял лицето ми, мъничък Барума. Знаеш ли какво означава това? Единственият начин, по който можеш да ме напуснеш отсега нататък, е като умреш. Разбираш ли ме? О, ти имаш тебеширения цвят на развалено сирене, така че според мен разбираш. Единствената причина, поради която оставаш жив, е, че мога да те използвам. Ти си, виждал този тайнствен Родри, а това означава, че мога да сканирам през твоите очи. Бил си във вилата на Стария, значи можеш да ме заведеш там. Ще овладея волята ти, ако и да е див кон, и ще те яздя като животното, което представляваш. Докато си полезен, ще живееш. Само да си ми причинил и най-малката неприятност — болките ти ще продължават не с часове, а със седмици, преди Козоногите да ти изядат душата.
Барума усети как по краката му потече гореща урина. Майстора се разсмя, сетне го сграбчи за рамото и запрати в същата изгаряща агония, както преди. Този път пленникът не смееше да издаде какъвто и да е звук, който би могъл да привлече вниманието на другите хора в хана, защото разбираше, че викът за помощ щеше да е повече от напразен; че Ястребите ще го отмъкнат далеч, преди някой да се е притекъл на помощ, и ще започнат да го изтезават бавно още същата нощ, вместо в някакво неопределено бъдеще. Докато болката отминаваше, Майстора заби поглед в очите му и Барума усети как загубва волята си, а това беше най-силната от всички болки. Обхващаше съзнанието му, досущ коренчетата на отровно растение, които ровеха дълбоко във всяка пукнатина на паметта и разсъдъка, а през това време пареха и хапеха, и въпреки всичко не можеше да отмести поглед встрани.