— Подчинявай ми се и след време ще престанеш да си животно, а ще започнеш да се превръщаш в слуга. Това е едничката надежда, която имаш. За един храбър мъж никога не би била достатъчна, но за страхливец като теб ще стигне да те държи послушен; пълзящ в краката ми, но жив.
Барума усети някакво замайване — из това тренирано и дисциплинирано съзнание, с което толкова се гордееше и перчеше, с което властваше над обикновените хора. Сега то се въртеше и олюляваше, както и самият той, защото Ястребите го бяха пуснали. Направи няколко стъпки, политна напред и падна на колене в краката на Майстора.
— Съберете му багажа — нареди той на останалите. — Ще го прегледаме на някое по-безопасно място. Ставай, прасенце такова. Ти ще носиш този товар, за да спестиш сили на истинските мъже.
Барума стана послушно, олюлявайки се, все още замаян. Хвана ръба на масата да си възвърне равновесието и замайването мина. Около него Ястребите отново разговаряха; думите им идваха и си отиваха от съзнанието му като почти неразбираема песен.
— Кинжал, направен от сребро — нещо ритуално, предполагам… Не, деверийско… Това сега няма значение — имаме работа да вършим. Малка изненада за хората на Стария!
Когато думите избледняха като повей на вятър, Барума осъзна едновременно, че е бил омагьосан и че Майстора му е запазил достатъчно съзнание, за да знае колко малко всъщност му е оставил. Макар и дълбоко заровена, тази последна частица съзнание да кипеше от ярост, той знаеше, че страхът от смъртта и мъките, с които ще бъде съпроводена тя, ще го накарат да се подчинява. Благодарение на което щеше да се мъкне подир господаря си така, както пумпал пред дете, което го шиба с камшик.
Долу в Аберуин, недалеч от пристанището, имаше кръчма, която съществуваше на самия ръб на почтеността. Ако нейната собственичка вдовицата Сама не работеше така упорито, „Трите лебеда“ отдавна, още преди години, щяха да са се плъзнали надолу по склона. Тя ставаше, преди да се пукне зората, подклаждаше огъня и изтриваше масите; беше на крак по цял ден, готвеше солидна храна за почтени хора и сервираше хубава бира на добра цена, а късно нощем пред гаснещия огън и евтината лоена свещ метеше пода и слагаше овесената каша да се задушава за следващата сутрин. Целият този изтощителен труд й бе дал възможност да спестява шепа монети, които отделяше, по няколко наведнъж, като зестра за три от четирите си хубави дъщери, така че сега вече те бяха почтени омъжени жени, вместо да висят из кръчмата и печелят пари с нещо друго. Всички в махалата, включително и неженените млади докери, уважаваха вдовицата за нейната добродетелност и дори в моменти на най-голямо пиянство не им минаваше през ума да направят кавга в нейната кръчма, където можеха да счупят скъпоценна чаша или да обърнат скъпо струваща маса и по този начин да направят трудната съдба на вдовицата още по-тежка.
Най-младата и най-хубавата дъщеря обаче все още живееше с майка си. Сама й бе дала името Хелед, но я наричаха Гломер, тъй като била твърда като буца въглища до мозъка на костите си, както твърдяха всички, а защо Богинята е сметнала за подходящо да дари така дете на добра жена като нея — те знаеха, че никога няма да проумеят.
Гломер беше вече на шестнайсет години, а трябваше още преди две да се е задомила, но бе отхвърлила двама почтени кандидати, заявявайки, че момчето на кожаря прекалено воняло, а това на бояджията имало страшно много брадавици по ръцете си. Онова, за което Гломер копнееше от сърце, бе да работи в дъна на гуербрета. В онези дни да си слуга на щедър клан като Мелуейдовци представляваше добро положение за едно бедно момиче; то щеше да яде и пие до насита, да получава нова рокля всяка година, да спи на топло и наблюдава вълнуващи събития. Освен това, когато споделяш труда си с безброй слуги, наети просто заради самия статут на дъна, действителната работа става много по-лека, отколкото да сервираш по масите и да жулиш тенджери в някаква кръчма.
За беда, за да получиш място в дъна, трябваше да познаваш някого, който вече е работил там. А единственият човек, когото Гломер познаваше, беше слугинята Нона, която два пъти в месеца слизаше с кръшна походка да посети родителите си грънчари. Те живееха малко по-надолу, от другата страна на улицата, до медникарите. Облечена в най-новата си рокля, Нона носеше на близките си остатъци от някакъв префърцунен гуербретски сладкиш, сетне сядаше до огнището като изискана дама и гощаваше съседите с всички последни клюки и новини. Всеки път, когато Гломер се опитваше да я помоли да каже някоя дума за нея, Нона вирваше нос и правеше хапливи забележки, преди всичко за предполагаемия й мързел. Идеше й да я проследи и удуши в някоя тъмна уличка, докато се връща в дъна.