— Не съм непразна! Това няма да ми се случи, много благодаря, поне няма да ми се случи, докато не се оженя.
— Аха. Обикновено такива, дето са много придирчиви като теб, малка ми Гломер, накрая се търкалят с всякакъв боклук. Помисли за това, а? Преди да станеш на двайсет години и започнеш да пъшкаш, че не си намерила мъж.
Ако Гломер нямаше нужда от съвет, би запратила манерката право по главата й. Но се насили да се усмихне.
— Наистина ще помисля. Сега исках само да те попитам нещо. Да речем, че някой е зъл магьосник? Как човек би могъл да разбере? Искам да кажа, дали имат демонски белег на дланта, или нещо от този род?
— Какво? В никакъв случай няма да е толкова лесно и бързо, момиченцето ми хубаво. Защо искаш да знаеш?
— О, просто ме гризе любопитство.
— Нима? Едва ли щеше да крадеш от бирата на майка си само за да задоволиш любопитството си?
— Не съм я откраднала! Просто се тревожа и заради нея.
Дакра я погледна замислено за момент с проницателните си сиви очи.
— Е, виждам, че наистина си разтревожена. Да не е този ваш наемател?
— Точно той. Откъде знаеш?
— Че кой друг е идвал от много месеци насам?
— Вярно. Но има нещо у него, което не си уйдисва.
Дакра хвърли голяма шепа начупени листа от пчелинок в гърнето с мед и вода, сетне разбърка бавно и внимателно сместа с дървена лъжица.
— Е, права си — обади се накрал билкарката. — Въпреки че не зная що за човек е. По-скоро убиец, отколкото вещер, но можеш ли да знаеш? — тя свали гърнето от огъня и го сложи да изстива върху каменната плоча в единия край на масата. — Когато дойде да се настани, сигурно е донесъл торби и пакети със себе си.
— Точно така. Донесе раница на амбулантен търговец, а още и дисаги.
— Дисаги за човек, който ходи пеша, за да си изкара прехраната ли? Наистина много странно — Дакра разбърка за последен път гърнето, сетне отиде до един шкаф и започна да рови из него. Извади оттам мъничко квадратче пергамент. — Преди време една старица ми даде това като амулет за късмет. Виждаш ли? На него има петолъчна звезда, а отвън е този кръг от някакви думи. Е, старата жена ми каза винаги да държа този пергамент така, че звездата да има само един лъч отгоре. Два лъча носели нещастие, а освен всичко това били знак за зла магия. Ако добре си спомням, тя ми каза, че всеки вещер ще притежава магически неща, белязани със знак за зло.
— Мерик непрекъснато излиза да прави продължителни разходки.
— Така ли? Но бъди внимателна, ама много внимателна, малка ми Гломер. Не ми се ще да те видя превърната в камък или пък душата ти — затворена в бутилка.
Гломер го искаше още по-малко. Тя изчака до следобед, когато Мерик излезе на обикновената си дълга разходка преди вечеря, тогава взе голяма кошница с плетени капани за плъхове и шепа стари парченца кожа от сланина. Сложи няколко капана в помещението, което делеше с майка си, и още два в коридора, преди да влезе в стаята му. Последната представляваше малко помещение, отрязано от кръглата къща точно до извивката на стената, с прозорец, който гледаше към улицата. Близо до вратата, там, където не духаше, имаше тясно легло и паянтов дървен скрин, който някога беше служил да събира зестрите на сестрите й. Гломер сложи един капан между него и плетената стена, но не си даде труд да го отваря. Сигурна беше, че магьосникът вероятно е прекалено хитър да скрива злите си магии в такова явно място.
Оказа се, разбира се, че е съвършено права. Тя така добре познаваше къщата на майка си, че веднага откри скривалището. Таванът представляваше свързани помежду си плетени панели, наклепани е евтина мазилка и варосани, а точно на мястото, където се съединяваше със стената, един от тях беше провиснал. Като дете криеше между увисналото и сламата на покрива медни монети и други съкровища, намерени на улицата; там откри дисагите на Мерик. Дълго време не смееше да ги докосне. Врътна се, заложи втори капан, напъха и в двата кожа от сланина за примамка, като непрекъснато поглеждаше през прозореца да не би да се върне наемателят, докато най-сетне събра кураж. Наистина би било глупаво, реши тя, след като си е дала целия този труд, да не погледне.
Но когато се опита да измъкне двойката кожени торби от укритието им, те се запънаха. Имаше чувството, че някой стои от другата страна и ги дърпа назад. Тя писна, но потисна желанието да се разкрещи, като запуши устата си с две ръце и едва не побягна от стаята, казвайки си, че в края на краищата се беше убедила в най-лошото. И все пак бяха необходими по-убедителни доказателства за магьосничеството на Мерик от някакво предполагаемо заклинание, което спокойно би могло да се окаже крив пирон, закачен в един от шевовете. Този път тя внимателно пъхна ръката си покрай дисагите, намери кокалената закопчалка, която държеше капака затворен, и разви ремъчето, без да се опитва въобще да отваря дисагите. Хитрината й успя; момичето си пъхна ръката до дъното на торбата. Погледна нервно за последен път през прозореца, сетне започна да вади едно по едно нещата на Мерик.