Тевила издаде звук, нещо между възклицание и стон, после се втурна по коридора и навън, където едва не връхлетя върху Невин, ако се съди от поредицата бързи набързо изречени извинения. Докато старецът идваше по коридора, Кълин се обърна бавно и внимателно с гръб към Мерик. Чу как майсторът на злия деомер ръмжи отново от безсилна ярост, но Невин се усмихваше широко.
— Пъклите да го вземат, капитане. Като съдя по онова, което ми разказа Прейд, излиза, че Кълин от Кермор всява страх дори у Дивите на въздуха.
— Не е така, милорд. Заплаших ги с вас.
Старецът се засмя и звукът, който издаде, беше някакво ръждиво хихикане, напомнящо скърцането на стара порта, сетне подаде големия железен ключ, така че Кълин да отключи катинара и да махне веригата. Когато отвориха вратата, видяха Мерик, свит в ъгъла, скрил лице в дланите си. Кълин го дръпна рязко напред за китките, обърна го и му изви ръцете зад гърба, а в това време затворникът крещеше и кълнеше на бардекски. Тогава Невин пристъпи и го погледна в очите, преди онзи да успее да ги затвори. Кълин наблюдаваше втрещен как старецът впери поглед, просто впери поглед в очите на Мерик, сигурно като нагорещено желязо за затворника, който забърбори и се загърчи, извивайки се в ръцете на капитана като пиле, което вижда върху пъна сатъра на готвачката. После внезапно се вцепени, стана неподвижен и тих.
— Готово — рече небрежно Невин. — Сега можеш да ми го предадеш. Ако нямаш нищо против, ще използвам Амир и Прейд да заведат пленника в съдебната зала. Нека Тевила и детето дойдат при нас.
— Слушам, милорд. Надявам се, че Тева вече е намерила момиченцето.
Тя наистина го беше намерила и чакаше отвън с ужасеното дете в ръце. Рода вече тежеше прекалено много за бавачката, затова Кълин я взе и остави да хлипа на рамото му, докато вървяха бавно към броха. Зададе й един-два въпроса, но тя успя само да каже, на пресекулки между две хлипания, че лошият човек имал дълги, дълги ръце, които щипели. Невин обясни нещата много по-ясно в съдебната зала.
— Мерик е направил с нея онова, което направи с Брик миналата есен. Хванал я е с помощта на Дивите. Искал е чрез нея да използва и тях, нали разбирате… всъщност вероятно не разбирате, но във всеки случай това е станало. Затова и заключих вратата. Дивите могат да вдигнат лост от скобите му, но не могат да отворят катинар без ключ.
— Аха — тиеринка Ловиан имаше много странен израз, сякаш искаше да й се позволи лукса да изпадне в истерия. — Е, каквото кажеш, ще ти повярвам, Невин. О, Богиньо мила, толкова се надявах, че Рода ще бъде… е, хъм, сега това няма значение. Какво ще правим с този?
Мерик беше коленичил на пода между смръщения Амир и Прейд, който изглеждаше напълно готов да го убие. Раздуващите се белези по лицето на войника правеха казаното от Невин за Дивите много по-разбираемо. Докато старецът обясняваше, Мерик въобще не поглеждаше нагоре, но сега бавно вдигна глава и отправи поглед към тиеринката.
— Ще молиш ли за милост? — попита го тя.
— Не бива, а освен това не мога да отрека онова, което каза старият.
— Много добре. Ще изпратя за жрец на Бел, след това можем да изслушаме страните. Невин, необходимо ли е детето да остава?
— Не, нито госпожа Тевила. Кълин?
Капитанът кимна и изнесе детето от съдебната зала. Докато вървяха по дългия коридор към стълбището, Тевила се обърна към него:
— Благодаря ти, капитане.
— Винаги можеш да разчиташ на помощта ми, но бъди така добра да се обръщаш към мен на име. Ти не си войскар от бойния отряд.
— Е, и това е вярно — смущението направи усмивката, която му дари, още по-очарователна. — До утре тогава.
След като видя жената и детето да влизат през вратата, Кълин отиде на двора. Рано отиващият си ден хвърляше дълги сенки от множеството кули на Дън Аберуин.
Докато капитанът вървеше към казармата, всички го поздравяваха с уважение. Благородниците кимаха, слугите и слугините се покланяха или приклякаха, войскарите от двата бойни отряда — този на гуербрет Рийс и другия, доведен от Ловиан — изричаха „сър“ и се изпъваха. Хрумна му, че ако някой не направи жеста, който се очаква от него, ще се почувства оскърбен — не друг, а той, който в продължение на толкова години немил-недраг яздеше по дългия път. Бе окончателно приел, че има уважавано място в живота, че като капитан на Ловиан очаква не само легло, на което да спи, и място на масата, но и съответното признание на важна личност в тиеринството. Същата тази вечер му дойде и друго наум, и то за първи път — че нещо му липсва в новия живот. Когато мислеше за майката на Джил, мъртва вече от толкова години, той почти не си спомняше лицето й. Пъклите да го вземат, каза си, наистина щеше да е хубаво отново да имам и аз съпруга.