— Не — твърдо заяви Невин. — Това са глупави измислици на бардовете. Ами, размърдайте си главите. В тия приказки се говори за най-обикновени жаби, нали така? Да, ама ако човек се превърне в жаба, тая жаба ще трябва да е грамадна. Не може току-така да се изпари толкова плът, а никоя приказка не споменава за жаба колкото кон.
Тримата войници се разсмяха на шегата и явно се поотпуснаха.
— Добре тогава — каза Сандир. — Заклел съм се да умра за господаря и свинска пръдня не давам дали ще е от меч или от деомер, обаче никак не ми се нравеше мисълта да подскачам в блатата до края на дните си.
— И какви хубавици ще се навъртат край теб — съчувствено добави Аркад. — Все зелени и пъпчиви.
Невин се присъедини към общия смях. Шегите бяха най-доброто оръжие на тези хора срещу страха от неизвестното.
Към полунощ, когато всички бяха заспали и само стражата обикаляше из лагера, Невин седна до гаснещите въглени, за да се свърже с Адерин. Благодарение на дългогодишната дружба бе достатъчно само да помисли за него и след малко лицето на Адерин изникна в червеникавото сияние.
„Ето те — помисли Невин. — Можеш ли да разговаряш?“
"Мога — отвърна мисълта на Адерин. — Лагерът спи. Всъщност тъкмо се канех да те потърся. Армията на Корбин е все на същото място.
„Без съмнение ще изчакат да напуснем дъна и тогава ще се опитат да убият Родри. Лодлейн с тях ли е още?“
„Да. Ах, богове, сърцето ми се къса. Какъв глупак бях, че го обучих!“
Невин прогони изкушението да отвърне: „Нали ти казвах“. Образът на Адерин се усмихна кисело, сякаш много добре знаеше какво му минава през ум.
„Но стореното си е сторено — продължи Адерин. — А сега аз отговарям за злодеянията му… не е нужно да ми напомняш. Важното е да приключим час по-скоро.“
„Точно така. Още ли смяташ, че не е нищо друго, освен безумие?“
„Да. Ако наистина беше преминал към гнусните деяния на Черния път, сега щеше да се крие, а не да се перчи с дарбата си пред разни дребни благородници.“
„Е, сигурно имаш право. Слушай, ти познаваш Лодлейн далеч по-добре, отколкото аз. Вече изглежда ясно, че той е разпалил този проклет бунт. Защо? Дали се опитва да избяга от отговорност за убийството? Ако е тъй, планът му няма да успее. Няма значение чий васал ще бъде Корбин. Рано или късно нещата ще опрат до съд, а гуербрет Рийс е дори по-строг от Ловиан.“
„Прав си, аз също си блъскам главата над този въпрос. Отначало мислех, че се кани да ме убие заедно с двамата свидетели, които водя, но ако е тъй, защо да замесва Родри и половината тиеринство? Няма смисъл в цялата работа.“
„Наистина няма и мисля, че би трябвало да открием какво си е наумил.“
Адерин мрачно се разсмя.
„Ако можем. Там е въпросът, приятелю. Ако можем.“
След като привърши разговора с Адерин, Невин дълго стоя, унесен в нерадостни мисли. Искрено се надяваше Адерин да има право, че Лодлейн е само безумец. Наистина, момчето си беше неуравновесено от самото начало. Изучаването на деомера изисква пълно душевно равновесие и непоклатимо ядро от здрав разум, защото силите, към които прибягва това изкуство, могат да разкъсат на парчета един по-крехък ум, като го оставят в плен на пагубни заблуди и фантазии. В душата на Лодлейн никога не бе имало желязо, а само податливото сребро на вроден деомерски талант, който по-скоро би трябвало да бъде потискан, а не насърчаван. Е, ако Адерин беше прав, оставаше им поне тази утеха, че Лодлейн само злоупотребява със силата си, без да се замесва в странни и нечестиви дела. Както всяка светлина хвърля сянка, така и покрай истинското учение съществува черен деомер. Хората, които го изучават (а те никога не допускат жени в своето гнусно братство), копнеят единствено за власт и понеже треперят над нея като скъперници, само съсипват чуждите души, вместо да им помагат. Те изравят злокобни магии от най-мрачните кътчета на Вътрешните земи и поддържат живота си по неестествен начин, като се хранят с жизнената сила както на хора, тъй и на духове. Невин бе дал клетва безмилостно да унищожава всеки от тях, където и да го срещне, ала те знаеха това и се криеха от него.
Пръснати из дивата ливада, войниците от армията на лорд Корбин и неговите съюзници спяха под звездното небе. Лодлейн с уверена стъпка прекоси мрачния лагер, подхвърли няколко думи на един от часовите и продължи напред. Призляваше му от вонята на толкова много неизмити човешки тела, затова побърза да се отдалечи от бивака, преди да легне в прохладната трева. Беше изморен — напоследък непрекъснато се чувстваше изморен, — ала и с идването на нощта не можеше да заспи. Той притисна челото си с длани и опита да се успокои. Макар да бе изоставил далече зад себе си ненавистната миризма, тя сякаш продължаваше да се вкопчва в тялото и дрехите му. Изведнъж я видя да се вихри наоколо като облак от плътен сив пушек, понесен от недоловим вятър. Това бе само видение, илюзия, но трябваше да се бори, за да я прогони. Напоследък често го навестяваха неканени видения — просто странни дреболии, едва доловими гласове, размазани очертания — и той всеки път разбираше какво ги е предизвикало, но въпреки това изпитваше ужас, защото изобщо не би трябвало да ги има. Един майстор на деомера работи дълги години, за да отвори съзнанието си за Вътрешните земи, но същевременно трябва да знае как да затваря своите мисли, да спуска завеса между себе си и невидимите неща.