— Искрено казано, и аз се надявах на същото. Сърцето ми се сви, като узнах, че твоят приятел е загинал в битка между елдидските хора.
— Ще отмъстим за него — намеси се Калондериел. — Както и за всички останали.
В котешките му очи пламтеше дива ярост. Макар че войната, за която намекваше, бе отминала преди триста и петдесет години, той несъмнено помнеше името на всеки елф, загинал тогава. Елкион Лакар никога не забравяха оскърбления или неправди и много рядко прощаваха. Колкото и да го убеждаваше Адерин, че били добродушни по нрав, Невин изпитваше дълбоко безпокойство при всяка среща с тях.
— Знам, че сигурно чакаш нетърпеливо да се срещнеш с Джил — каза Адерин. — Видях я преди малко, но пак се е затрила някъде. Да я потърся ли?
Но Невин трябваше да поотложи срещата, защото Слигин се зададе с широка крачка към тях. Приличаше на озадачен мечок пред първите лаещи хрътки.
— Слушай, Невин — гръмогласно заяви Слигин. — Сериозно съм разтревожен. Младият Родри е полудял. Направо си е изгубил ума.
— Тъй ли, милорд? Нека се досетя сам какво му е на младежа. Сигурно се кълне, че аз и Адерин владеем деомера, а отгоре на всичко Адерин може да се превръща в бухал.
— Точно така. Аз… — Изведнъж Слигин зяпна, защото най-сетне бе проумял, че Невин го взима на подбив. — Ей, я стига! Да не би да твърдиш, че е вярно?
— Точно така.
Слигин разклати глава и ги разгледа един по един, точно както мечок се озърта към хрътките.
— Кълна се в косматия черен задник на Адския властелин, каква е тая работа? Нима съм бил толкова път само за да спасявам неколцина побъркани? Дори онзи сребърен кинжал се кълне, че е вярно.
— И е прав — каза Невин. — Сигурно ще трябва да направя някой глупав фокус, за да ви убедя. — Той се озърна и забеляза в тревата суха съчка. — Хайде, гледайте.
Щом Невин призова Дивите на Огъня, те мигновено се втурнаха да изпълнят молбата му и подпалиха съчката. Слигин изруга, после изруга още веднъж, когато Невин ги помоли да изгасят пламъка.
— Можете да я пипнете, милорд. Още е гореща.
Слигин се завъртя и хукна към броха, без да поглежда назад. Двамата елфи избухнаха в смях, но Адерин им се скара строго на техния език. Те неохотно млъкнаха.
— Вървете да се приготвите за път — каза Адерин. — Намерете кон и за мен, ако обичате.
Все още ухилени, Дженантар и Калондериел се отдалечиха. В този момент Невин видя, че Джил стои наблизо и го гледа плахо като горска кошута. Въпреки мръсните мъжки дрехи, въпреки че красивото й лице бе различно от това на Брангуен, той я позна веднага. Първата му замаяна мисъл бе изпълнена с удивление, че е толкова висока.
— Добър ден, Джил. Адерин ми разказа за теб.
— Тъй ли? Дано да е казал добри неща.
— Добри бяха.
Толкова му се искаше просто да й каже истината, да я застави чрез деомера да си припомни и от все сърце да разкрие колко се радва, че я среща отново — ала обетът му забраняваше всичко това. Джил го гледаше с хладно любопитство.
— Интересно — каза тя, — не сме ли се срещали преди? По пътя, или в някой град, когато още съм била малка?
— Не сме.
— Тогава сигурно си мисля за някой друг. Адски странно… бих се заклела, че ви познавам.
За момент Невин едва не се разплака. Дори подир толкова много години, тя все още го помнеше.
След дълги спорове благородниците се споразумяха за бъдещите военни действия. Тъй като разполагаха с майстори на деомера, чрез които да следят придвижването на Корбин, можеха спокойно да се върнат при обоза, а после да поемат на изток по широка дъга, като по този начин внушат на Корбин, че искат да го заобиколят и да превземат неговия дън. Нямаше да му остане друг изход, освен да ги последва и да им отстъпи избора на място за неизбежната битка. Междувременно можеха да пратят вестоносци до подкрепленията, идващи от Дън Канобейн. Кълин разсеяно се замисли на колко бойци могат да разчитат; броят зависеше от това, колко васали са останали верни на Ловиан.
След като военният съвет свърши, Кълин откри Джил край портата на дъна. Вече бе оседлала конете и го чакаше.
— Помолих лорд Родри за нещо и той се съгласи — каза Кълин. — Щом се съберем с обоза, заминаваш да отнесеш вест до Дън Канобейн.
— Тате! Кълна се във всички адове, исках да…
— Какво си искала? Да тръгнеш с нас на война ли? Понякога ми се струва, че нямаш нищичко между ушите.
— Бас държа, че няма да се изложа.
— О, я недей да ми дрънкаш врели-некипели! Какво като знаеш да се биеш? Ти си ми едничкото на тоя свят, тъй че не позволявам да рискуваш живота си в сражение. Знаеш ли кое ти е лошото, миличко? Ти си като всички новобранци — мислиш, че смъртта е за другите, но не и за теб. Е, на доста от тия наперени хлапета съм давал последна глътка вода и съм седял до тях докато издъхнат. Боговете да ме убият, ако позволя това да те сполети!