— Искрено ти благодаря, че дойде — каза Адерин. — По право се полагаше сам да свърша цялата работа.
— Е, дума да няма, последната битка ще бъде твоя, но не си въобразявай, че толкова години съм бдял като квачка над Родри само за да го убие шайка бунтовници. Слушай, мислиш ли, че Лодлейн ще се опита да те нападне открито?
— Не знам какво да мисля. Затова се радвам, че си тук.
Когато се завъртя и го погледна, Невин разбра, че Адерин е изплашен.
— Никога не сме се срещали в пряк двубой — продължи Адерин. — Откъде да знам дали не е по-силен от мен, пък и никога през живота си не съм опитвал да убия човек, а той вече е убивал. Ах, пъклото да го вземе, не за живота си се боя, а за делото. Още не съм привършил. Не мога да си позволя да губя безценно време докато пак се възродя и израсна. Знаеш не по-зле от мен, че без човешки деомер по границата, скоро ще пламне открита война между хора и елфи.
— Знам. Е, ще положа всички усилия да убедя твоята заместничка, че трябва да тръгне по деомерския път.
— Такъв ли е Уирдът на нашата Джил?
— Не мога да бъда сигурен, разбира се, но така почвам да мисля. Най-напред ще трябва да се вкорени здраво в обичаите на своя народ. Това е моя грижа. А после? Е, когато му дойде времето, Властелините на Светлината ще й пратят поличби.
— Точно така. Но дотогава има още много да чакаме, а Елкион Лакар се нуждаят от мен сега.
— Какво пък, ако се случи най-лошото, ще замина на запад. Има кой да ме замести в Елдид.
— Благодаря ти. Не знаеш колко ме облекчи с тия слова.
— Добре. Но все още не си умрял, приятелю. И ако бъдем нащрек, нищо няма да ти се случи.
Около пладне една от каруците строши колело — подобни произшествия се случваха доста често. Родри раздразнено нареди армията да използва времето за обедна почивка, докато каруцарите оправят повредата. Войниците се пръснаха около едно от множеството поточета, които се срещаха из елдидските ливади. Свалиха седлата, пуснаха конете на паша и отидоха към обоза да си получат дажбите. Тъй като Невин и Адерин се хранеха само по два пъти на ден, при това твърде оскъдно, решиха да употребят времето за по-важни неща. Предадоха конете си на един слуга и се отдалечиха покрай потока, докато най-сетне глъчката на войниците остана далече зад тях.
— Искам да поогледам — каза Невин.
— Признавам си, че ще ме зарадваш, ако успееш да го откриеш. От години не съм летял толкова много и ръцете ме болят по цял ден.
Невин потръпна. Макар че през последните години неведнъж бе виждал Адерин да лети, преобразяването в чуждо тяло можеше да изплаши и най-опитния майстор на деомера.
— Значи не си го следил през ефирната плоскост?
— Просто не смея да го срещна там, преди да съм изпробвал силите му по друг начин.
— Мъдра постъпка, без съмнение. Е, да видим какво ще узная. Имам чувството, че ако ме срещне лице в лице, онова младо пале ще побегне тъй, сякаш адът го гони по петите.
Невин легна по гръб сред тревата и скръсти ръце върху гърдите си. Адерин застана наблизо, готов да пропъди всеки досадник. Невин успокои дишането си, после затвори очи. Представи си своето светлинно тяло — опростена човекоподобна фигура от синкава светлина, свързана със слънчевия му възел чрез сребриста нишка. Продължи да се съсредоточава върху нея, докато тя стана плътна, след това си представи, че гледа през нейните очи и прехвърли съзнанието си. Чу рязко изтракване като удар на меч върху щит и усети как тялото му пропада. И наистина — вече беше на два-три метра височина и виждаше през очите на двойника собственото си спящо тяло. Наблизо аурата на Адерин пулсираше като яйце от мека златиста светлина, през която едва се различаваше силуетът му.
Обляна в ръждивочервеното сияние на растителната аура, ливадата се разстилаше под тръпнещата синя светлина на ефирната плоскост. Потокът издигаше на десет човешки ръста из въздуха воал от първична сила като широк сребрист водопад без река под него. Влачейки сребърната нишка, Невин бавно се зарея нагоре, докато стигна на стотина метра от тялото си. В далечината армията разливаше огненото зарево на преплетени аури, докато хората обикаляха насам-натам. Различаваха се отделни багри, но преобладаваше кървавочервеният цвят на типичните убийци. За Невин това бе грозна гледка, но сега търсеше друга подобна. Издигна се още по-високо, после полетя над пейзажа, окъпан в студено синкаво сияние.