Когато се отправи на север, Дивите дойдоха да го посрещнат. Тук, в своята родна стихия, те нямаха тела, а само красиви искрящи снопчета от разноцветни светлини. Понякога се пречупваха като блясък на ярка звезда, друг път се свиваха в едва забележими мислещи пламъчета. Докато Невин се носеше в своето светлинно тяло, Дивите кръжаха край него като чайки около кораб. Колкото и да ги обичаше, сега те бяха пречка. Ако Лодлейн случайно беше в ефирната плоскост, щеше отдалече да забележи тази светеща армия. Когато Невин им нареди да се махнат, Дивите послушно избягаха.
След известно време — поне доколкото може да се измерва времето в ефира — Невин зърна на една поляна встрани от пътя си искрящ светлинен купол. Той зави и увисна над него. Бледият сребрист свод покриваше около четири декара и беше белязан на върха и по четирите основни посоки с пламтящи разноцветни петоъгълници, в които се виждаха знаците на стихиите — общо взето доста самонадеяни и претенциозни варианти на обикновения астрален печат. Без съмнение отдолу беше армията на Корбин. Куполът подсказа на Невин какъв страх изпитва Лодлейн пред Адерин, та да си осигурява убежище с подобни усилия. Старецът плъзна над горния петоъгълник, в който сияеше бледият пурпурен знак на Ефира.
— В името на Кралете, пропусни ме да мина.
Петоъгълникът се вдигна като корабен люк. Невин бавно слезе надолу през отвора. Опасяваше се, че Лодлейн е усетил идването му и ще го предизвика на бой, но не видя под себе си нищо, освен гъмжилото от пулсираща червенина на войската. Спусна се толкова ниско, че почна да различава преплетените аури на хора и коне, ала бе невъзможно да ги преброи. Родри трябваше да се задоволи с информацията, че армията на Корбин е приблизително колкото неговата.
Както се рееше насам-натам, Невин зърна две отделни фигури и се приближи да ги огледа. Едната аура беше кървавочервена с по-тъмни жилки и се въртеше неравномерно около тялото в нея. Тънка нишка от бледа светлина я свързваше с другата — набъбваща, пулсираща маса, която пред очите му смени цвета си от златист на отровно зелен. Невин веднага се досети, че червената аура принадлежи на Корбин, омагьосан и свързан с Лодлейн. Аурата на Лодлейн стана кафява, напръскана със златисто, после набъбна още и изведнъж се сви. Ах, богове, помисли Невин, толкова е затънал, че само по чудо още не е загубил деомера си. Погледа още няколко минути, но не забеляза в аурата и следа от черните силови линии, които биха означавали, че Лодлейн работи за черния деомер.
Измъкна се обратно през печата и го затвори след себе си, после полетя назад с цялата бързина, на която беше способен. Сребристата нишка водеше право към тялото му. Вече бе минал половината път, когато Дивите се зададоха насреща и изплашено литнаха наоколо като ято пулсиращи, пърхащи светлинки. Той спря и се опита да проумее какво искат да му кажат. Тъй като те не говореха с думи, а с потоци от чувства, Невин разбра само, че докато е бил в купола, нещо ги е изплашило до смърт. Благодари им за предупреждението — ако наистина беше предупреждение — и продължи по-нататък. Най-сетне видя ясната златиста аура на Адерин и собственото си тяло като куп мъртва материя. Плъзна се надолу по сребърната нишка, докато увисна съвсем ниско, после се отпусна и позволи на съзнанието да последва зова на плътта. Отново чу рязко щракване и изведнъж видя през телесните си очи как Адерин стои до него. Невин пое в себе си светлинното тяло, плесна три път с длан по земята в знак, че е свършил, след това се надигна и седна.
— Откри ли го? — запита Адерин.
— Да. — Невин се поколеба, но нямаше заобиколен начин да поднесе новината. — Прав беше, приятелю. Лодлейн е луд, луд за връзване.
Адерин се разплака на глас като елф. Невин го потупа по рамото и се помъчи да измисли някакви утешителни слова. Но нямаше какво да каже. В края на краищата, Лодлейн беше единственият син на Адерин.
Лорд Корбин пиеше пиво от дървена чаша и гледаше Лодлейн с безрезервната преданост на вярно псе. Чернокос и синеок, Корбин някога бе считан за красавец, но сега под очите му провисваха торбички, а по бузите му тъмнееше мрежа от тънки пурпурни линии. Лодлейн го ненавиждаше, но знаеше, че е удобен инструмент, тъй като имаше свои причини да желае смъртта на Родри Мелуейд. Гласът от мрака бе обещал, че ако Родри умре, не след дълго хора и елфи ще почнат да се избиват по границата. Лодлейн пазеше тази надежда като безценен камък.
— Щом хората привършат с обяда — каза Корбин, — тръгваме подир него. Сега са с обоз, тъй че ще се движат по-бавно.