— Благодаря за доверието, ваша светлост — поклони се Едар. — Щом ги открием, незабавно ще пратя вестоносец. Дано да е по-скоро.
— Дано. И нека боговете ви закрилят.
Застанали на вратата на броха, Ловиан и Джил гледаха как дългата походна колона се изнизва през портите.
— Щом си яздила с Кълин, сигурно тази сцена ти е позната.
— Да, ваша светлост, и всеки път ми прилошава от страх, като се запитам дали отново ще зърна тате.
Ловиан изведнъж се потресе от мисълта какъв живот е водила тази девойка по дългите пътища, без роднини, при които да се прибере, ако баща й загине. Стомахът й се сви. За нея самата никога не бе имало значение какво ще се случи със съпруга й — дори и в най-лошия случай винаги можеше да разчита на закрила от клана. Пресегна се и стисна изцапаната ръка на Джил.
— Успокой се, дете. Сега си на сигурно място. Дори и само заради Невин щях да те подслоня, но не бих била никаква благородничка, ако си позволявах да изоставям сираците на хора, загинали заради мен. Каквото и да се случи, ще имаш място в моята свита.
Джил се разтрепера от глава до пети.
— Не съм срещала по-щедър благородник от ваша светлост. Ако някой ден ви потрябва помощ, моят меч е на ваше разположение.
Това бе тъй мъжки начин за изразяване на благодарност, че Ловиан едва удържа смеха си.
— Нека се молим нещата да не стигнат дотам. Все пак благодаря от сърце.
— Значи Корбин захапа въдицата? — запита Родри.
— Да — отвърна Невин. — Открих армията му по-далече на изток, отколкото предполагах. Няма съмнение, завили са на север, за да ви последват.
— Великолепно. — Родри се озърна към слънцето. Едва минаваше пладне. — Какво става с хората от Канобейн?
— На път са. Адерин ще каже на вашия вестоносец точно къде да ги намери.
— Незабавно ще пратя човек. Благодаря.
След като вестоносецът потегли, Родри отведе войската още една-две мили на юг, после реши да спрат на лагер и да изчакат подкрепленията, които според Адерин бяха изоставили обоза и напредваха бързо. Чувстваше се същински неблагодарник, но не можеше да прогони мисълта, че макар и полезна, тази деомерска помощ никак не му е приятна. Без съмнение другите благородници бяха на същото мнение. Когато ги застигна привечер, Едар още ругаеше от изненада колко лесно го е намерил пратеникът.
— Най-напред си помислих, че е някаква измама на Корбин — заяви той. — Обаче Комер разпозна войника.
— Е, доста странни работи стават напоследък. Хайде, вземи си нещо за хапване и ще ти разкажа.
Докато благородниците вечеряха край лагерния огън, Родри имаше неприятната задача да убеди новите си съюзници, че слуховете за деомер са от верни по-верни. С подкрепата на Слигин това се оказа малко по-лесно, защото никой не бе чувал Слигин някога да е проявил и капка въображение. Дълго време всички седяха мълчаливо — благородниците бяха потресени не по-малко от обикновените войници. Родри се чудеше защо никой от тях — включително и самият той — не изпитва облекчение от мисълта, че деомерът е на тяхна страна. Накрая осъзна, че всички се чувстват дребни и незначителни като обикновени камъчета върху игралната дъска на деомера. От седмици насам Родри смяташе себе си за център на бунта, а своята смърт — за върховна цел на враговете. Сега и той бе станал незначително камъче, само ход от играта между Лодлейн и Адерин.
Тази нощ, дълго след като другите лордове се бяха прибрали по шатрите, Родри слезе към брега на потока. Виждаше отлично в светлината на звездите и лунния сърп — имаше тази странна дарба още от детски години, ала не я споделяше с никого. Часовите обикаляха напред-назад из ливадата около спящия лагер. Сребристият поток се пенеше и бълбукаше между камъните. През целия ден Родри бе усещал мъчително предчувствие и сега то отново го стисна в студените си пръсти. Нещо щеше да му се случи, нещо решително и непоправимо — а за боец като него то можеше да е само едно. Не искаше да умира. Струваше му се адски нечестно да умре, щом смъртта му нямаше да означава нищо друго, освен че Лодлейн прескача едно от камъчетата на Адерин и го сваля от дъската.
Когато чу зад себе си шум, той рязко се завъртя с полуизваден меч, но човекът се оказа Кълин, който малко несигурно крачеше из тъмнината.
— Чудех се кой ли броди по нощите, милорд. На стража съм, нали разбирате. Има ли нещо?
— Нищо. Мислех си за играта карноик. Играеш ли я, сребърен кинжал?
— Случва ми се сегиз-тогиз, милорд. Не е кой знае колко трудна.
— Тъй ли мислиш? Е, като свърши тая война, ще трябва някой ден да седнем двамата, та да ми покажеш какво знаеш.