Кълин се усмихна за миг, сякаш се чудеше дали ще доживеят до това време. Родри отново усети предчувствието и стомахът му се сви на топка. Щеше да му се случи нещо безвъзвратно — нещо, което бе водило целия му живот към този миг и към Кълин от Кермор.
— Аз по-добре да се връщам, милорд.
— Прав си. Слушай, Кълин, утре ела да яздиш при мен начело на колоната.
— Какво? Чакайте, тая чест е прекалена за човек като мен.
— Не е, пъклото да го вземе! Да не би някой от благородниците да е предложил да язди до мен в битката? Отсега нататък ти ще ме придружаваш и в похода, и на трапезата.
По-късно същата нощ Невин усети как по гръбнака му плъзва студената, лепкава тръпка на деомерското предупреждение и мигновено се събуди. Първата му мисъл бе, че Корбин е решил да предприеме нощна атака срещу лагера. Кръстоса ръце на гърдите си и изпадна в транс, за да разузнае наоколо. Светлинното му тяло се извиси над бивака, озарен смътно от спокойните аури на спящите хора. Горе, сред тъмносинята светлина на ефирната нощ, звездите пламтяха като огромни сребристи сфери от чиста енергия. Огледа се надалеч, но из горите и ливадите чак до хоризонта не помръдваше нищо живо освен няколко елена.
Щом опасността не идваше от Корбин, тогава оставаше Лодлейн. Невин насочи вниманието си към ефирната плоскост и зърна далече над себе си нещо дребно, като самотно огнено езиче. Знаеше, че Лодлейн е обучен да възприема в тази област не човешка, а елфическа форма — огромен сребърен пламък. Със зловеща усмивка Невин се стрелна нагоре, но пламъкът незабавно побягна през въртопите и теченията на синята нощ. И все пак навярно би успял да го настигне, ако не бе забелязал по-интересна цел. Далече зад лодлейн се носеше един от Дивите — странно, уродливо снопче от тъмни линии и мътно сияние. Невин призова светлината и изтъка мрежа от податливата ефирна субстанция, после се спусна подир съществото.
С ужасена въздишка то побягна от него, но Невин призова Дивите, които налетяха на рояк срещу беглеца, обгърнаха го, изтласкаха го обратно и накрая го изхвърлиха тъй, че да попадне право в мрежата. Съществото пулсираше, примигваше, бореше се със силовите линии, ала мрежата издържа и то се озова хванато като риба. Сега идваше най-сложното. Стиснал здраво мятащия се пленник, Невин полетя обратно към тялото си. Слезе ниско, пребори се със зова на плътта и запази съзнание през цялото време на преобразяване. Усилието беше мъчително; вместо да хлътне надолу и да се събуди, той усети сливането със всяка кост и всяка вена, докато отново навлизаше в собственото си тяло. Ала въпреки болката продължи да стиска и накрая привлече подир себе си ефирната мрежа със заловения Див.
Надигна се, седна и откри, че в ръцете му се мята крайно любопитна плячка. Във физическата плоскост съществото приличаше на джудже, но далеч по-уродливо и грозно от другите — провиснали криви рамене, тромави крачета, грамадни длани и злобно пъпчиво личице с малки очички и дълги щръкнали зъби.
— Някой те е направил такова, нали? Някой те е измъчвал с много странни магии.
Вцепенено от ужас, джуджето провисна като парцал в ръцете му. Невин излъчи към него чувствата си — дълбока жалост, съчувствие и дори мъничко обич към това същество, обезобразено против волята си. Когато го пусна, джуджето се хвърли в прегръдките му.
— Не бой се, вече си в безопасност. Никога няма да се завърнеш при своя господар. Лодлейн ли беше?
Джуджето го погледна и поклати глава.
— Не е ли бил той? Колко интересно! Ела с мен, малко братче. Ще призова твоя крал в тукашната плоскост. Мисля, че така е по-сигурно.
С джуджето върху рамото си, Невин напусна спящия лагер и се отдалечи на уединено място, където можеше да седне и да работи, без да го забележат. Изгради в съзнанието си пламтящ петоъгълник от синя светлина, после изнесе образа навън, докато пред него сякаш наистина пламна искряща звезда, висока един човешки ръст. Джуджето също я видя и зяпна смаяно, докато Невин бавно напяваше тайните имена на Краля на Земния елемент. В рамките на звездата се завихри бледа сребриста светлина, каквато никога не е огрявала земи и морета, а сред нея изникна фигура със смътни елфически очертания, но сиянието й беше тъй силно, че точната форма не можеше да се различи.
— Някой от моя народ е измъчвал този малък брат — високо изрече Невин. — Ще го вземеш ли под своя закрила?
Отговорът отекна в мислите му:
„Ще го взема и ти благодаря, Господарю на нас Петимата, Господарю на Ефира.“
Когато фигурата протегна сияйни ръце, джуджето хукна напред и се хвърли в обятията на Краля. Сребристата светлина изчезна; остана само синята звезда, която Невин постепенно изтри. След това се изправи и трикратно тропна по земята, за да сложи край на ритуала.