— Както би казал Кълин, фъшкии и то на камари — сподели той с нощния вятър.
Побърза обратно към лагера, за да събуди Адерин. Знаеше, че само майстор на черния деомер би могъл да обезобрази джуджето по този начин. Негодникът имаше да се чуди защо ли не се е завърнал малкият му пратеник. Но оставаше най-важният въпрос: защо черният деомер шпионираше Лодлейн?
На сутринта Родри не забрави да покани Кълин начело на колоната, макар че Передир и Даумир подхвърляха злобни забележки за сребърните кинжали. Армията потегли на североизток и след една-две мили достигна първите населени области на Елдид. Пътищата криволичеха безразборно между оградени ниви, стопанства, пасища, гори и ливади. Тъй за селяните като нямаше закон, според който цялото наследство да преминава към най-големия син, земите бяха разделени на безброй участъци, което правеше невъзможно движението по права линия. По пладне спряха на почивка сред някакъв пущинак между две триъгълни ниви, засадени със зеле и ряпа.
Докато Кълин и Родри си поделяха парче солено месо и содена питка, Адерин дотича и тревожно съобщи:
— Господарю кадвридок, армията на Корбин зави на юг. Спряха на три мили от нас.
— Много добре. Значи и на тях им е дошло до гуша от тая проклета игра на криеница.
Родри подхвърли месото на Кълин и се изправи, усещайки мъчително как всички лордове отправят погледи към него в очакване на заповеди.
— Оставяме обоза тук с охрана от копиеносци. Всички други да се приготвят за бой и потегляме срещу противника. Щом чак толкова им се иска да ми излязат насреща, нека им дадем тая възможност.
С радостни възгласи всички приветстваха онова, което смятаха за смелост, без да подозират, че Родри просто иска да срещне смъртта и да се отърве веднъж завинаги. Може би само Кълин се досещаше какво става в душата му, защото изглеждаше разсеян, като че мислеше за нещо съвсем друго.
Благодарение на подробните вести на Адерин, Родри знаеше как точно да разположи войската. Корбин водеше своите хора по пътя — право напред, доколкото бе възможно; стигнеше ли се до битка, деверийците не обичаха да кръжат и да се спотайват. На една миля северно пътят пресичаше голямо пасище. Докато армията напредваше с трополене и звън, стреснатите селяци гледаха откъм нивите и се разбягваха по-далече от пътя. Когато наближиха пасището, вече не се виждаше нито една крава. В многовековния опит на селяните имаше и известни военни познания.
Родри подреди своите хора в една редица с формата на полумесец, обърнат към пътя. Лично обиколи от край до край да провери как са застанали отделните отряди. Макар и млад, той участваше в сражения още от четиринайсетгодишна възраст и бе получил безмилостно военно обучение от баща си и чичовците. Когато стигна до левия фланг, завари там двамата западняци, облечени с взети назаем ризници и стиснали къси лъкове. Конете им бяха без юзди.
— Тъй — каза Родри. — Виждам, че знаете да се движите в строй, а сигурно и умеете да се сражавате с тия лъкове.
— О, всъщност това са ловджийски оръжия — широко се усмихна Калондериел. — Много ще ми е интересно да видя дали подхождат и за война.
— Какво? Слушайте, щом никога не сте влизали в подобна схватка, няма нищо позорно, ако останете настрани.
— Има. Позорно е и още как. Искам да отмъстя за убития си приятел.
Дженантар решително кимна.
— Тогава дано ви закрилят боговете на вашия народ. Възхищавам се от храбростта ви.
Родри бавно се върна назад и зае място в центъра, между Кълин отляво и Кейнрид отдясно. Честта изискваше Корбин да бъде начело на атакуващия клин, тъй че двамата пълководци щяха да се срещнат, докато наоколо им войниците влизат в сражение. Над полето настана тишина, нарушавана само от потропване на коне и подрънкване на ризници. Всички се бяха унесли в мисли. Сега, когато Уирдът му наближаваше, Родри се почувства съвършено спокоен, само дето никога не бе виждал тъй красив следобед. Всяко стръкче трева из ливадата изглеждаше невероятно зелено, а слънчевите лъчи бяха поразително златни. Далечните дървета приличаха на зелено кадифе под сапфиреното небе. Струваше му се жалко да напуска всичко това заради сенчестите Отвъдни земи. Сетне той зърна в далечината над пътя облак прах. Наведе се и измъкна копието от калъфа до десния си крак.
— Ето ги, идват!
Макар че още не виждаха нищо, хората приеха думите му на вяра и по цялата редица блеснаха остриета на копия. Щитовете се донаместваха, мечовете излизаха наполовина от ножниците, конете танцуваха на място, усетили предстоящата битка по настроението на ездачите си. Прашният облак наближаваше и набъбваше като дим от пожар, плъзнал по пътя. Родри забрави своята увереност, че ще умре. Усети как широка усмивка прорязва лицето му от ухо до ухо. Обземаше го войнствено нетърпение и тялото му сякаш олекна като перце.