Когато останаха само петстотин метра, армията на Корбин разкъса походната колона и за момент се превърна в безредна тълпа, за да оформи клин. Родри се изкиска, като видя най-отпред да излизат зелено-кафяви щитове — войската на Корбин. Скоро щеше да срещне в открит двубой човека, който се бе разбунтувал срещу неговата власт. Колкото до останалото, насреща имаше около триста войници, тъй че боят щеше да бъде сравнително равностоен. Наоколо армията нетърпеливо пристъпи една-две крачки напред, но не разкъса строя. Най-сетне откъм врага долетя песента на сребърни рогове. С бойни крясъци хората на Корбин препуснаха в атака.
Обгърнати в облаци прах, те идваха все по-близо и по-близо, докато изведнъж се врязаха в полумесеца. родри се изправи на стремето, метна копието си високо над тълпата, после изтегли меча. Копията се издигнаха, проблеснаха и се посипаха безразборно над хората на Корбин, които отвърнаха със същото. Родри отби с щита си едно падащо копие, после пришпори коня и се устреми право срещу ездача начело. С пронизителни бойни викове войниците му полетяха напред, сближавайки фланговете, за да сключат смъртоносен обръч.
Родри избухна в смях — онзи бълбукащ, задавен, свиреп смях, който винаги го обземаше на полесражението. Чуваше се как вие като безумец, докато наближаваше към челния конник. Гмурна се под неточния удар, замахна с меча, улучи ръката на врага и изведнъж осъзна, че срещу него не е Корбин, а най-обикновен войник. Отби нов удар отгоре и рискува да се озърне — беше в капан, а наоколо нямаше и следа от Корбин. Враговете изникваха от всички страни, блъскаха се, за да го стегнат в плътен обръч. Родри отчаяно завъртя коня, усети как по ризницата му изотзад застърга меч и препусна право срещу един млад войник. Момчето не издържа и отстъпи; вече почти бе пробил… ала в този момент нови противници преградиха пролуката. Смехът му прерасна в див вой, когато разбра как изящно са го хванали в капана на бойната чест — като патица на примамка.
— Родри! — отекна нейде съвсем наблизо гласът на Кълин.
Завъртя коня си тъкмо навреме, за да види как сребърният кинжал разкъсва вражеския обръч и застава до него, обърнат към опашката на коня му, за да се отбраняват взаимно.
— Отбивай! — изкрещя Кълин. — Не удряй, само отбивай!
Родри се подчини. Въртеше се на седлото, привеждаше се, отбиваше с щита и меча, за да опази живота си. По рамото му изскърца меч, той се завъртя и отби нов удар с щита. Дървото изпращя. Блеснала стомана полетя към лицето му; пресрещна я с меча. За миг двете остриета застинаха, притиснати едно срещу друго; после някой го удари в гръб и трябваше да се отдръпне. Родри се завъртя и едва успя да поеме удара с щита си; дървото пак изпращя и се разцепи до средата. През дивия си смях и бойните викове чу как хората му крещят: „Към Родри! Към Родри!“. Изведнъж човекът пред него се опита да завърти коня си. Войската на Канобейн почваше да си пробива път. Родри нямаше време да използва преимуществото. Отби с меча удар отстрани, после се завъртя в седлото да пресрещне друг с щита. Двете пукнатини се сляха и половината щит падна на земята.
Родри закрещя като призрак и продължи да отбива с остатъка от щита. Внезапно конят отдясно се вдигна на задни крака и изцвили с онзи зловещ, почти човешки глас, който доблестните създания издават само в предсмъртна агония. Докато животното падаше, Кейнрид уби ездача му в гръб. Зад него Амир сечеше като обезумял и двамата си пробиха път до Родри.
— Милорд! — изрева Родри. — След мен!
Родри завъртя коня си, докато Кейнрид и Амир заставаха зад него. Но не желаеше да следва когото и да било. Пришпори коня си покрай Кълин, приведе глава под нечий удар и на свой ред посече врага отдясно. Тромавият войник не успя да отбие. Мечът го улучи в ребрата и той с дрезгав стон се олюля на седлото. Родри замахна повторно и зашеметеният ездач се свлече под копитата на съседния кон. Конят подскочи, разкъса редицата и сега можеха да се придвижат напред, да си разчистят с мечове път през тълпата, докато войската на Канобейн натискаше от другата страна.
Бавно и мъчително, едва ли не с чисто усилие на волята, те тласкаха конете си напред, привеждаха се, отскачаха, мушкаха най-близкия враг, а хората на Корбин се мъчеха да отблъснат Кълин и удряха само по Родри. Сребърният кинжал се биеше мълчаливо и сякаш скучаеше, докато замахваше и отбиваше със страховита лекота, като че бе някаква природна стихия, ураганен вятър сред тази крещяща, ругаеща тълпа.