— Там ли те научиха да се биеш?
— Там. Капитанът на войската се съжали над едно мърляво хлапе, дето вечно размахваше пръчки и ги наричаше мечове. — Кълин прогони растящото чувство на срам с нова глътка медовина. — Той беше добър човек, само че аз не оправдах доверието му.
Родри слушаше с напрегнато любопитство. Кълин остави празната чаша и стана.
— Късно е вече, господарю кадвридок. Ако ми простите волността, мисля, че е време да си лягаме.
И преди Родри да го спре, той побърза да се отдалечи.
Дори и за девериец лорд Новек беше висок — почти два метра могъщи мускули и едри кости. А тази вечер беше и разгневен. Застанал със скръстени ръце малко настрани, той гледаше яростно как Корбин и другите благородници обсъждат бойните планове. Лодлейн тревожно го държеше под око. Най-сетне лордът изръмжа злобна ругатня и пристъпи напред.
— Не ми харесва това — озъби се той. — До гуша ми дойде от вонящото ви безчестие. Не искам повече хитрини като днешната.
Другите се завъртяха към него и в очите им проблесна вина.
— Като мъже ли ще се бием, или като смрадливи селяндури?
— Е, хайде сега — пристъпи към него лорд Кенид, възпълен мъж с гъсти прошарени мустаци. — Кое е по-безчестно — да използваме ума, с който са ни надарили боговете, или да убиваме благородници, когато с тях нямаме никаква вражда?
— Правилно — вметна Корбин. — Враждата ни е само с Родри и с никой друг.
— Що не хванеш шопара за топките? — ядно отвърна Новек. — Страх те е да не се намеси гуербретът, там е цялата работа. Казвам ви, не ми харесва да се промъкваме като глутница дръгливи псета около градско бунище.
Засегнати от думите на Новек, по-младите лордове се колебаеха, а дори Корбин и Кенид не смееха да го погледнат в очите. Лодлейн изстреля от аурата си силова линия и шибна с нея аурата на Новек, както дете върти пумпал с камшик. Лордът леко се олюля и очите му станаха безизразни.
— Но милорд — примирително изрече Лодлейн, — ако провлачим тази война, може по грешка да загинат хора като Слигин и Передир. Би било жалко да се стигне дотам.
— Жалко, наистина — бавно проговори Новек, без следа от предишната ярост. — Съгласен съм, съветнико. Планът е добър.
— Значи никой не възразява? — побърза да се намеси Корбин. — Чудесно. Вървете да съобщите заповедите на капитаните си.
Когато военният съвет свърши, Лодлейн се измъкна, без да го забележи Корбин. Не би понесъл да седи и да пие с тоя смрадлив благородник. Докато крачеше през лагера, той забеляза, че войниците го гледат крадешком и тайно кръстосват пръсти в знак против уроки. Бояха се от него, тия крастави псета, и така трябваше да бъде — нека треперят пред Лодлейн Всемогъщи, Повелител на Въздушните сили! В края на лагера спря и се замисли. Колкото и да му се искаше да напусне армията поне за малко, той просто не смееше да остава сам, когато Адерин бе тъй наблизо. Накрая се върна в шатрата си, прогони слугата и легна върху завивките, без да се съблича.
Отвън долиташе смехът на минаващи войници и звънтенето на оръжията им. Някога умееше да прогонва досадните звуци; сега те го докарваха до лудост. Стиснал юмруци и зъби, той лежеше и се тресеше в отчаяно усилие да затвори съзнанието си и да повика съня. Не искаше да търси помощ от мрака. Изведнъж го обзе страх — страх от онзи глас, който щеше да се влее мазно в главата му.
Ала накрая гласът все пак дойде. Отначало го зърна като въображаема черна точица; след това тя почна да се раздува. Лодлейн се бореше с нея, опита се да призове светлината, да прогони мрака с ритуални проклятия и жестове, но петното неумолимо растеше, набъбваше, докато го обгърна непрогледна тъма, от която гласът заговори кротко и търпеливо.
„Защо се боиш от мен тъкмо ти, Лодлейн Всемогъщи, най-велик сред всички майстори на деомера? Та аз само искам да ти помогна, да бъда твой приятел и съюзник. Дойдох да скърбя заедно с теб, че тъй хитроумният план се провали. Днес почти щеше да хванеш Родри в капана.“
„Кой си ти?“
„Приятел и нищо повече. Нося ти вест. Онзи сребърен кинжал е ключът към всичко. Трябва да го убиеш, преди да унищожиш Родри. Размишлявах дълбоко, приятелю мой, и открих, че тук са замесени силите на Уирда.“
„Добре, но кой си ти?“
Гласът се изкиска тихо. Мракът изчезна. Лодлейн дълго лежа изпотен, благославяйки онова, което току-що бе проклинал — нормалните човешки звуци на армията около него. После стана, излезе от шатрата и отиде да потърси капитана на Корбин. Искаше да му даде специални нареждания за онзи проклет сребърен кинжал.