Изведнъж войникът отляво изпищя и конят му рухна мъртъв. Нещо се стрелна във въздуха край лицето на Кълин. Стрелата прониза ризницата на врага отдясно и бликна кръв. Човекът се опита да отстъпи, но друга стрела го улучи в гърба и той с крясък падна от седлото. Тълпата се пръсна, удари на бяг, ала попадна право срещу връхлитащия отряд на Родри. В последен миг на прояснение Кълин видя как Дженантар препуска с изпънат лък в ръцете. После изтърва меча и опита да се вкопчи в седлото, но ръкавиците бяха хлъзгави от собствената му кръв. Докато ги гледаше смаяно, отнякъде долетя мрак и той се свлече край шията на коня.
Сякаш се мъчеше да изплува към повърхността на дълбока синя река. От време на време почти успяваше; виждаше пред себе си светлина и чуваше нещо, което напомняше гласа на Невин, но всеки път мощен въртоп го засмукваше пак надолу, където почваше да се дави, обгърнат от синевата. Изведнъж чу как някой го подиграва с тънък, сладникав глас, който мазно нахлуваше в съзнанието му. Гласът сякаш идваше от вихрената синя мъгла около него. В този момент забеляза блестяща сребриста нишка, която излизаше от странно безплътното му тяло и се спускаше нейде… нейде надолу. Не виждаше края й. Обгърна го нова вълна от трептяща, задавяща синева. Гласът подиграваше да се лее, да се подиграва и да го нарича мъртвец.
Внезапно видя Невин… или по-скоро бледото му изображение — призрак, сянка? В тази странна форма старецът крачеше насреща му и когато наближи, почна да пее на някакъв странен език. Синята река вече течеше по-бавно, сетне спря съвсем. Невин пристъпи до него и хвана ръката му.
И изведнъж Кълин се опомни. Невин, само че вече в плът и кръв, стоеше наблизо под лъчите на яркото слънце. Въпреки цялата си воинска храброст, Кълин изстена, защото го прониза огнена болка в рамото и ребрата. Когато опита да се раздвижи, дървените шини около дясната му ръка изтракаха по дъното на каруцата.
— По-полека, приятелю — каза Невин. — Не мърдай.
— Вода…
Някой внимателно го повдигна, после поднесе към устните му чаша вода. Той я изгълта жадно.
— Искаш ли още? — запита Родри.
— Искам.
Родри му помогна да изпие още една чаша, след това избърса лицето му с влажен парцал.
— Опитах да се добера навреме — каза младежът. — Повярвай, моля те… опитах да стигна до теб.
— Знам — отвърна Кълин, леко озадачен от вълнението му. — Какво стана с Корбин?
— Избяга. Не мисли сега за това.
Слънчевото небе се завъртя и литна настрани. Отново пропадна в мрак, но сега просто спеше.
Докато слугите отнасяха Кълин и полагаха върху каруцата следващия ранен, Невин изплакна окървавените си ръце в кофа вода. Единствено той знаеше каква жестока борба бе водил, за да спаси сребърния кинжал; сам се изумяваше, че е успял да изпадне в транс и същевременно да остане прав. Малко зелено духче клечеше наблизо и замислено го гледаше как избърсва ръце с парче чисто платно. Невин се озърна и му прошепна:
— Добре, че му предупреди. Благодаря ти, благодаря и на твоите приятели.
Духчето се ухили, разкривайки дълги и остри зъбки, после изчезна. Ако Дивите не го бяха предупредили, Невин навярно нямаше да усети, че от външните плоскости някой се опитва да изтегли ефирния двойник на Кълин от тялото и после да прекъсне сребърната нишка, която го свързваше с живота. Не Лодлейн, а някой друг, обгърнат в зловонието на черни мисли — човекът, който помагаше на Лодлейн или само се криеше зад него.
— На костелив орех си налетял, драги негоднико — изрече Невин. — Вече знам, че си тук и следващия път ще те разпозная.
Малко преди разсъмване Джил се събуди, повъртя се неспокойно в леглото, после стана и се облече. Когато слезе в голямата зала, сънените слуги изнасяха пепелта от огнището и раздухваха тлеещата жарава. Лейди Ловиан вече седеше на почетната маса. Джил се поклони и владетелката й махна да седне до нея.
— Какво става, дете? И на теб ли не ти се спи?
— Да, ваша светлост. Винаги е така, когато тате замине на война.
Една слугиня дотича и сложи пред тях панички с топла ечемичена каша и масло. Докато Джил и Ловиан закусваха, войниците от охраната взеха да идват на групички по двама-трима, като се прозяваха и закачаха слугините. Някой от тях навярно се препъна, защото изотзад долетя дрънченето на ножница върху дърво. Джил понечи за погледне натам, но звукът прозвуча отново и отново като камбанен звън, закънтя все по-мощно, докато се превърна в грохот на сражение, сред който звънтеше меч върху щит, цвилеха коне, раздаваха се писъци и ругатни. Тя чу собствения си глас да бъбри несвързано за онова, което вижда