— Ах, пъклото да го вземе — каза Дженантар. — Още не ми е ясно как се измъкна Корбин. Сигурен бях, че вие и Даумир го държите в капан.
— Аз също. — Слигин тръсна глава с ярост и недоумение. — Гнусен, гаден, скапан късмет, това си беше. Един куп дреболии, като например дето се строши мечът на Даумир. А после онзи кон падна пред моя и не успях да мина напред. Лош късмет, много лош.
Един от пленниците се разсмя истерично и промърмори нещо. Когато Родри се завъртя, човекът се сви и вдигна ръка пред лицето си. Русата му коса беше покрита със спечена кръв.
— Не бия ранени хора — каза Родри. — На какво се смееше?
— Прощавайте, стана без да искам. Само че не е било късмет, дето господарят избяга. Кълна се в боговете, никога няма да убиете Корбин! Заради онзи проклет магьосник. Разбирате ли, той обяви пророчество.
— Какво?
— Лодлейн обяви пророчество. Видял го е в магическия си камък. — Пленникът помълча и облиза пресъхналите си устни. — Каза, че лорд Корбин може да бъде убит само с меч, но не ще загине от ръката на простосмъртен. Видяхте какво стана днес. Сигурно е вярно.
Червендалестото лице на Слигин пребледня. Адерин наостри ухо.
— Адерин, има ли нещо вярно в това? — запита Родри.
— Момчето не ви лъже, милорд. Значи Лодлейн наистина е изрекъл пророчество.
— Не това имах предвид.
— Нима ваше благородие иска да му кажа, че пророчеството е вярно?
— Ако не беше, отдавна да си ми казал, че е фалшиво.
Адерин жално въздъхна.
— Дал съм обет никога да не лъжа, но понякога ужасно съжалявам.
Родри се завъртя и слепешком закрачи настрани. Усещаше как смъртта е положила тежка десница върху плещите му и пристъпва до него. Слигин го догони в покрайнините на лагера.
— Я стига. Не вярвам и думица от тия глупости. Пък и да е вярно, няма значение. Куп фъшкии, мен ако питаш.
— Тъй ли? Щом Адерин може да се превръща в бухал, защо да не може и да разпознава пророчества?
Слигин понечи да каже нещо, после извърна глава и яростно захапа мустака си.
— Адски странно е това чувство, да знаеш, че деомерът те обрича на гибел — продължи Родри. — А съм обречен, дума да няма. Когато Корбин реши да си пробие път към мен, никой не ще го удържи. Влезем ли в двубой, няма да мога да го убие.
— Значи остава само едно, а? Да те върнем в Канобейн.
— Никога! Каква полза от живота, ако трябва да нося позор до края на дните си?
Изведнъж Родри усети как от гърлото му бликва безумния смях. Той отметна глава и продължи да се киска, докато Слигин не го разтръска с всичка сила.
До края на деня новината обиколи целия лагер. Родри никога не бе виждал бойния дух да се разпада тъй бързо, като бучка пръст, стисната в шепа. Не беше приятна гледка. Благородниците беснееха и псуваха като Слигин, но гледаха Родри с ужас и състрадание. Той обиколи из лагера и се постара да поговори лично с всеки войник, като се надяваше по този начин да прогони тежкия, почти осезаем страх. Отначало някои бойци се опитваха да вземат нещата на шега, но след пладне вече взеха да го избягват като прокажен, като прокълнат от боговете, който може да ги зарази с нещастието си.
За да им спести тревогите, Родри отиде към края на лагера заедно с Амир, единственият войник, който продължаваше да се радва на компанията му. Рус и простоват на вид, шестнайсетгодишният младеж все още се считаше за новобранец, но имаше повече доблест от другите.
— Милорд, когато пак излезем срещу Корбин, ще се бия до вас. Заклел съм се да ви последвам в Отвъдното и ще го сторя.
— Цена доблестта ти, но не е необходимо. Смятам да призова Корбин на двубой, та да свършим веднъж завинаги.
— Какво?
— Добре ме чу. Проклятие, защо трябва всички вие да загинете за една безнадеждна кауза? Не можем да убием Корбин. Добре тогава, щом той ме убие, с бунта е свършено.
Амир го погледна с просълзени очи.
— И да ме помниш с добро, чу ли? — каза Родри.
Амир беззвучно размърда устни и се отдръпна. Родри се загледа към пътя и изведнъж забеляза далече на юг групичка конници. Изчака докато предположи, че вече и Амир ще ги види, после посочи нататък. Когато отрядът наближи, Родри разпозна цветовете на щитовете — ездачите бяха от войската на неговите съюзници, а начело препускаше Джил.
— Кълна се в хълмовете, та това е стражата от Канобейн! Какво дирят насам?
Щом скочи от седлото, Джил му даде отговора на този въпрос.
— Подкрепления, милорд. Зърнах битката във видение — знаете, че не говоря глупости, защото е имало битка, нали? В името на Богинята, къде е баща ми?
Амир се разкикоти тъй гръмко, че Родри трябваше да го разтръска.
— Стегни се! След толкова деомер можем спокойно да приемем и още мъничко.