„Кой си ти?“ — долетя откъм чирака плаха мисъл.
Невин се поколеба, сетне реши, че истината е най-подходяща тояга срещу подобни псета.
„Кажи на господаря си, че в тази плоскост ме знаят като Властелин на Ефира, но долу съм никой.“
Видя как устните пак се раздвижиха; после откъм чирака лъхна вълна на ужас. Светлинното тяло залитна настрани, катурна се, после започна да се разпада. Качулката се отметна, от черните одежди останаха само парцали. Пред Невин отчаяно се мяташе простичкият ефирен двойник на младо момче, а сребърната нишка, която би трябвало да го свързва с тялото, висеше разкъсана под пъпа. Господарят бе предпочел да убие чирака си, за да не бъде проследен до тайното им убежище.
„Нещастен глупец! — помисли Невин. — Виждаш ли сега кому си се доверявал? Имаш един последен шанс да се разкаеш. Умолявам те, призови Светлината и незабавно се отречи от Черната пътека!“
Чиракът отвърна с изблик на дива ярост и побягна. Препъваше се, пропадаше, ала летеше все по-високо и по-високо сред облаците синя светлина. С болка на сърцето Невин го изостави. Много искаше да спаси тази душа, но скоро Властелините на Уирда щяха да хванат чирака и въпреки всичките му крясъци и ритници да го отмъкнат към лъчезарната зала. А какво щяха да отсъдят, вече не зависеше от Невин.
Старецът се върна по сребристата нишка към тялото си, вмъкна се вътре и трикратно плесна по земята в знак, че е свършил. Когато се надигна, Адерин клекна до него и внимателно изслуша разказа му.
— Мисля, че нашият враг те познава добре — каза той накрая.
— Така изглежда. Е, за онзи чирак е по-добре, че умря. Поне няма да затъне по-надълбоко в черното тресавище.
— Прав си. Хм… Щом господарят толкова се бои от теб, едва ли ще дойде насам тази нощ.
— Не би и могъл. Загубата на чирак е тежък удар за такъв като него. Разбираш ли, те буквално се хранят от учениците си чрез ефирна връзка. Обзалагам се, че в момента трепери и едва се държи на крака. Добре.
Адерин потръпна. Както повечето елдидски майстори на деомера, той рядко се бе сблъсквал с поклонниците на черното изкуство. Но Невин беше Властелин на Ефира, длъжен да бди на стража над душата на кралството и непрестанно да се озърта в търсене на нечестиви деяния, за които малцина изобщо знаеха, че съществуват. Той стана и изтупа сухите листа от дрехите си.
— Да се връщаме в лагера. Искам да сложа специален печат над аурата на Родри.
На няколко мили от тях Лодлейн лежеше в шатрата и се мъчеше да заспи. Мяташе се насам-натам, мълчаливо проклинаше хората, които шумяха навън и дори се зачуди дали да не се напие до припадък. Беше толкова изтощен, че тялото му тежеше като чувал с камъни, но щом почнеше да се унася, веднага го стряскаше тревожна мисъл или образ. Накрая той се предаде и опита да призове мрака. Представи си черната точка, после й заповяда да се разрасне. Вместо това тя просто изчезна. Продължи да опитва час подир час, ала мракът не идваше.
— Ще трябва да дадем на хората един ден почивка в лагера — каза Слигин. — Нищо друго не ни остава, нали? Вчерашният бой им дойде множко.
— Прав си — отвърна Родри. — Но сърцето ме боли, че трябва да седим със скръстени ръце, когато Корбин е тъй наблизо и вече имаме Джил.
— Утре ще дойде краят — намеси се Передир. — И Корбин няма накъде да мърда. Загубите му са по-тежки от нашите.
В хладното, мъгливо утро благородниците се бяха събрали на закуска и военен съвет едновременно. Адерин им бе казал, че обезсърчената вражеска армия е спряла на около пет мили северно — съвсем кратък преход за конницата, но Родри знаеше, че Слигин е прав.
След като съветът привърши, Родри се зае с тъжната задача да напише писмо, което да изпрати с тялото на лорд Даумир. Неговите и вражеските мъртъвци вече бяха погребани на полесражението. Когато отнесе писмото на слугата, който щеше да придружи покойника, завари край шатрата да го чака войската на Даумир. Капитан Мейр коленичи пред него.
— Имаме молба, господарю кадвридок — каза той. — По обичай се полага да си тръгнем заедно с нашия повелител. Разрешете ни да останем. Искаме да отмъстим, милорд.
Родри се поколеба. Строго погледнато, тези хора вече воюваха за деветгодишния син на Даумир и би трябвало да се посъветва с него преди подобно нарушение на обичая.
— Молим ви, милорд — продължи Мейр. — Нашият господар загина от деомер, сега искаме да помогнем на деомера да погуби Корбин. Знам, мислите си за момчето на господаря, но кой син не би желал да отмъсти за баща си?
— Добре казано. Щом е тъй, приемам. Движете се с моите хора и ще знаете, че яздите право към Корбин.