Войниците нададоха радостни възгласи.
След като изпроводи тялото на Даумир със скромната почетна стража от двама ранени бойци, Родри се върна към шатрата си да види как е Кълин. По пътя срещна Невин, натоварен с билки.
— Тъкмо се канех да сменя превръзките на Кълин — каза старецът. — Ако искаш да разговаряш с него, ще трябва да поизчакаш. И слушай, момко, не искам да му казваш какво е замислила Джил. Още е твърде слаб за такава вест.
— Добре. Боговете са ми свидетели, че изобщо не съм се питал какво ще си помисли за тази история.
— Тъй ли? Струва си да поразмислите от време на време, ваше благородие.
— Добре де, ами какво ще стане, като запита за нея в деня на битката и разбере, че я няма?
— О, той сам се погрижи за това. Кълна се, този човек има мечешки инат. Когато се събуди тази сутрин, беше страшно щастлив, че я вижда, а след миг й заповяда да се връща в Канобейн, додето не я е сполетяло нещо.
— Много благородно от негова страна. Да се лиши от дъщеря си, след като толкова я обича.
— Вярно обича я. — Странно, но Невин изглеждаше разтревожен. — О, да, много я обича.
Родри последва Невин към шатрата с надеждата, че Джил ще използва момента, за да си потърси закуска. И наистина, малко след като старецът влезе, тя се измъкна навън. Първо отидоха до обоза, откъдето Родри взе малко храна, после се отдалечиха от лагера през слънчевата ливада. Докато сядаха един до друг, Родри си помисли, че не е желал никоя друга жена толкова силно, колкото Джил. От време на време тя се усмихваше и това подхранваше надеждите му.
— Знаеш ли, Джил — каза накрая Родри, — ти наистина си ястреб, а сърцето ми е като птичка в твоите нокти.
— О, милорд, та вие почти не ме познавате.
— Много ли време е нужно на ястреба, за да сграбчи своята плячка?
Джил го погледна смаяно, сякаш не вярваше на ушите си. Усмихнат, Родри се премести малко по-близо.
— Е, хайде де. Сигурно знаеш колко си красива. Обзалагам се, че навсякъде по дългия път мъжете въздишат, щом те зърнат.
— Може и да са въздишали, но никой не е посмял да ми го каже. Тате имаше тая грижа. Освен това, ако наистина мъжете са въздишали по мен, в което дълбоко се съмнявам, то и вие сте разплакал доста девойки. Какво ще речете за сапунджийската щерка?
— О, проклятие, откъде знаеш за нея?
— Милейди вашата майка не пропусна да ми го каже, докато бях в Канобейн.
— Мътните да я вземат! Какво… защо…
— Тя подчерта, че и аз съм красива, а навярно познава доста добре ваше благородие. Може и да съм сребърен кинжал, милорд, но си печеля хляба само по един начин.
Родри се изчерви.
— О, богове — избъбри накрая той. — Сигурно ме презираш.
— Не, просто не ми се ще да ви родя незаконно дете.
Родри се превъртя по корем и заби поглед в тревата, която изведнъж бе станала крайно интересна.
— Невин ми заръча като потеглим, да спя при Адерин — добави Джил. — Смятам да го послушам.
— Добре де, каза каквото имаше за казване. Не наливай оцет в раните, ако обичаш.
Родри я чу как става и се отдалечава. Дълго лежа в тревата, като се питаше смаяно как тъй е готов да се разплаче заради момиче, което почти не познава.
След като се бе погрижил за ранения, Невин вървеше обратно към обоза, когато чу Джил да го вика. Докато я изчакваше, той забеляза, че всички войници се озъртат към нея. Някои ставаха и се покланяха, други подвикваха името й като молитва. Осъзна, че за тях тя се е превърнала в деомерски талисман — и то най-сетне простичък, разбираем след толкова страховити събития. Осъзна още, че ако се поддаде на изкушението да не я пусне на бой, Родри ще се изправи пред метеж в собствената си армия. Ех, ако Калондериел или Дженантар бяха обучени да се бият с меч, горчиво помисли Невин. Но знаеше, че тия стрелци нямат никакъв шанс срещу боец като Корбин. Наистина, мечът в елфическа ръка също би унищожил пророчеството на Лодлейн, ала вече нямаше време да търсят от западните области обучен елф.
— Да поговорим ли искаш, дете? — запита Невин, когато Джил го настигна. — Да не се е случило нещо с баща ти?
— Не, нищо му няма… искам да кажа, че не е по-зле. Просто ми се ще да поговоря с теб насаме.
Минаха покрай каруците и се отдалечиха в ливадата, където нямаше кой да ги чуе. Джил очевидно бе разтревожена, но дълго мълча и гледа в земята, докато най-сетне изтърси на един дъх:
— Питал ли си се как разбрах, че тате е ранен? Е, зърнах тая проклета битка във видение — ей-така, изневиделица.
Невин неволно ахна; бе предполагал, че просто е имала предчувствие за опасността.
— Ще ми се случват ли още такива неща? — запита тя с треперещ глас. — Не ги искам. Не ми трябва деомер. Откакто се помня, все ме тормози, а пък не съм го искала. Може да е много подходящ за човек като теб, но на мен не ми трябва.