— Никой не би те накарал насила да приемеш деомера. — Невин се ненавиждаше за горчивите истини, които изричаше, но обетът го задължаваше да говори. — Ти несъмнено притежаваш природна дарба, но ако не я развиеш, тя просто ще залинее, също както би станало с нозете ти, ако престанеш да ходиш.
Тя се усмихна с такова облекчение, че в сърцето му пламна болка. После пак се навъси.
— Ами Дивите? Ще престана ли да ги виждам?
— О, несъмнено. Знаеш ли, много деца виждат Дивите, но някъде към десетата си година губят тази дарба. Просто е странно, че още ги виждаш, без да си обучена.
— Не искам да ги загубя. Те ми бяха единствените приятели по дългия път.
В гласа й трептеше болка от спомена за самотата и в този миг едновременно приличаше на девойка и на жена, прекрачваща отвъд прага на детството.
— Е, Джил, изборът си е твой. Никой не може да реши вместо теб — нито татко ти, нито аз.
Тя кимна, разбута тревата с връхчето на ботуша си, после изведнъж се завъртя и хукна към лагера. Невин се загледа след нея, проклинайки и Джил, и собствения си Уирд. Строго си напомни, че всъщност тя е обикновена девойка, изплашена и объркана от това внезапно нахлуване на деомера в нейния живот. Макар че обетът му забраняваше да спори и умолява, можеше да стане неин приятел и след време тя щеше да разбере, че по своему деомерът е нещо напълно естествено… или поне така се надяваше Невин. Докато вървеше обратно към лагера, той усети непосилна умора и се запита дали някога ще изкупи вината си като я насочи към деомера и нейния истински Уирд. Не толкова заради себе си, колкото заради Джил, искаше тя да проумее, че никога не ще бъде щастлива, ако не използва безценната си дарба.
Когато се прибра в лагера, видя Джил да седи при Дженантар и Калондериел. Щом инстинктивно бе потърсила утеха от двамата елфи, значи нямаше повод за отчаяние. Като се смееше тихичко, той тръгна да потърси Адерин.
Твърдо решена да прогони Невин от мислите си, Джил гледаше как Дженантар играят някаква сложна игра, донякъде наподобяваща деверийските зарове. Вместо кубчета използваха малки дървени пирамидки с различен цвят от всяка страна. Разтърсваха ги в шепа, после ги пускаха на земята. Според подреждането и бройката на различните цветове се определяше кой печели. Накрая Дженантар прибра пирамидките в кожена кесийка.
— Държим се ужасно невъзпитано с Джил.
— Ха! — възкликна Калондериел. — То се видя кой губи. Но наистина, Джил, много се радвам да те видя. Как е баща ти днес?
— Не е зле. Невин казва, че бил много по-добре, отколкото можело да се очаква.
— Чудесна новина — зарадва се Дженантар. — Съжалявам само, че не бях по-бърз с лъка.
Джил тъжно кимна и се запита как ли ще излъже тежко ранения си баща, макар че желаеше тази възможност да влезе в сражение повече от всичко друго на света.
— Охо! — обади се Калондериел. — Ето че идва и нашият кръглоух кадвридок. Бас държа, че знам с кого иска да си каже две приказки.
Джил погледна как Родри се приближава — наистина гледаше право към нея с топла усмивка на красивото си лице. Понякога го ненавиждаше задето е толкова хубав; такъв мъж не се пренебрегва с лека ръка. Тя и Дженантар се изправиха на крака, но Калондериел предизвикателно остана да седи на тревата. Родри се завъртя към него и усмивката му изчезна.
— Когато идва твоят кадвридок, трябва да станеш прав.
— О, тъй ли било? — запита Калондериел. — И какво те кара да мислиш, че съм под твоите заповеди?
— Или си под моите заповеди, или веднага напускаш армията.
Калондериел се изправи с подчертано бавни движения, но без никакъв признак на уважение застана с ръце на кръста.
— Слушай, момко. Запази това елдидско високомерие за другите от смрадливото ти племе. Дойдох тук с Мъдреца от Запада и то само защото той ме помоли.
— Не ме интересува с кого си дошъл. Сега си тук и ще изпълняваш моите заповеди или си тръгваш.
Дженантар въздъхна раздразнено, после промърмори на елфически нещо, но Калондериел не му отговори. Двамата с Родри стояха настръхнали един срещу друг и се гледаха втренчено, без да мигат. Джил искаше да изрече някоя успокояваща дума, но изведнъж нещо твърде подобно на деомер й подсказа, че за Родри е изключително важно да спечели уважението на елфа… и то не само заради армейската дисциплина.
— Ако толкова ти е накипяло, кръглоухо хлапе — каза накрая Калондериел, — дай да си разчистим сметките още тук и сега.
— Хей! — подвикна Дженантар и пристъпи напред. — Той не знае как се бият мъжете по нашия край.