— О, богове, как ще се биеш, като не си свикнала с тежестта?
— Значи трябва да свикна по-бързо, милорд.
— Дано да успееш, но дълбоко се тревожа. Ах, кълна се в косматия черен задник на Адския властелин, защо ли ми трябваше да те взимам?
— Тъй е повелил Уирдът, а освен това непременно ще убия Корбин, та дори и да загина до него.
Джил говореше толкова спокойно, че Родри едва не заплака от срам задето я подлага на опасност чрез своя Уирд. Остави я да си избере ризница и шлем, после се отправи към табуна. Между резервните коне имаше един чудесен, наистина златист западняшки жребец на име Изгрев. Тъкмо защото беше толкова ценен, Родри го пазеше от битките, но сега бе решил да даде коня на Джил. Оседла жребеца грижливо и го поведе към обоза. Сърцето му отново се сви, когато видя Джил да чака, облечена с ризница, над която се разливаха златните й коси. Беше толкова красива, а може би Уирдът му я обричаше на смърт. Тя го посрещна с дяволита усмивка.
— Прав бяхте за тежестта. О, богове, никога не съм предполагала, че ризниците са толкова тежки.
— Така си е, сигурно има поне десетина кила. — Той й подаде юздите. — Е, сребърен кинжал, ето ти обещания кон.
— Много сте щедър, ваше благородие.
— Не е до щедрост. Проклятие, щом ще се моля на жена да ме пази, нека поне язди най-добрия кон в цялата армия.
Джил леко го погали по бузата.
— Родри, бих те презирала, ако не се срамуваше от това, обаче ако ми забраниш да се бия за теб, значи си пълен глупак.
Той изви глава и целуна пръстите й.
— Тогава се подчинявам, милейди, и ще живея.
После бързо се отдалечи, а обърканите мисли в главата му летяха насам-натам като листа под есенен вихър, разкъсвани между копнежа по нея и страха за живота й.
Най-сетне армията бе готова за поход. Сам начело на колоната, Родри поведе съюзниците си на север по пътя, който лъкатушеше през горички и ниви, отчайващо се разтегляше покрай чифлици и пресичаше села, за които в този момент нетърпеливият кадвридок бе готов да се закълне, че нарочно изникват право насреща му. Утешаваше го единствено мисълта, че Корбин води ранените си бойци и навярно пътува още по-бавно. Късно следобед зърна край пътя да лежат два трупа — тежко ранени войници, загинали по време на отстъплението. Родри спря колоната и Слигин го настигна.
— Горките негодници — подхвърли той.
— Е, да. Чудя се колко ли още има да видим. Корбин май адски се е отчаял.
— И с право, нали? Смъртта го гони по петите.
Колкото и да бързаше, Родри заповяда на своите хора да увият покойниците в одеяла и да ги натоварят на една от каруците. Вечерта щяха да ги погребат достойно.
Късно след залез слънце пратеникът на Родри пристигна в Дън Канобейн. Нетърпеливи да узнаят новините, хората от гарнизона се струпаха наоколо, докато писарят четеше на висок глас. Когато чу за смъртта на Даумир, Ловиан изстена.
— Сърцето ми се къса от тая вест. Той беше добър и верен благородник. — Тя помълча и се замисли. — Утре потегляме всички. Щом Корбин бяга като лисица към бърлогата си, значи няма опасност да ме нападне. Хора, ще придружите мен и моите дами до Дън Гуербин, после отивате при армията.
Гарнизонът нададе радостни възгласи. Даниан озадачено вдигна вежди.
— Искам да бъда по-близо до сраженията — обясни Ловиан. — Щом съюзниците на Корбин са го напуснали, значи ще трябва поотделно за молят за мир. Държа да ги приема в Дън Гуербин. Кой знае дали Рийс вече не е решил също да чака там, за в случай, че им се наложи пряко да преговарят с него.
— Да, нищо чудно. Съвсем бях забравила за Рийс.
— Аз обаче не мога да го забравя и за минута от тия проклети дни.
След като армията пое подир Корбин, Невин си легна и спа цял следобед. Събуди се едва привечер, за да се погрижи за ранените. Щом падна мрак, той напусна лагера и тръгна към горичката. Беше казал на Родри чистата истина — искаше да предприеме отвличаща маневра, а за целта трябваше да е близо до младия лорд, докато черният майстор можеше да напада и отдалече. Всъщност дори не се съмняваше, че физическото тяло на противника наистина е много далече, за да има време за бягство, ако решат да изпратят срещу него въоръжен отряд.
Скрит далече навътре между дърветата, Невин изпадна в транс и премина в ефирната плоскост. По-бърз от птица, той полетя на север, докато зърна под себе си преплетената сияеща маса от аурите на войската. Увисна на стража над нея и час подир час продължи да кръжи насам-натам. Най-сетне неуловимото време наближи към полунощ, когато астралният прилив на Водата отстъпваше пред силите на Земята и през ефира плъзваха синкави вихри. Невин се бореше с тях, за да устои на място като плувец сред бурно море.