Ако черният майстор се решеше на тази отчаяна дързост, сега бе идеалният момент за нападение. Невин слезе ниско над земята, където теченията бяха по-слаби. От време на време се издигаше срещу вълните, за да огледа отвисоко, после пак се гмурваше надолу. Постепенно приливът стана по-лек и плавен; въртопите и теченията отслабнаха. Точно в този миг старецът зърна как някой идва насреща, но това се оказа Адерин, облечен като него в простичко светлинно тяло.
„Как е?“ — долетя мисълта на Адерин.
„Засега скучно. Няма и помен от нашия враг.“
„И аз не видях нищо. Рискувах да отскоча в този вид до лагера на Корбин. Лодлейн не посмя да ме нападне.“
При тази мисъл откъм Адерин лъхна вълна от скръб — почти физически осезаема в странните простори на ефирната плоскост.
„Представи си, че е мъртъв, приятелю. — Невин се постара да вложи в тази мисъл цялото си дружеско съчувствие. — Оплачи го и се помъчи да забравиш.“
„Да, нищо друго не ми остава.“
Адерин рязко се обърна и полетя по сребърната нишка надолу към тялото си.
Невин остана на стража през цялата нощ, докато накрая, малко преди разсъмване, отново се зададе ефирният прилив. Тъй като никой от черните майстори не можеше да върши магии под приливите на Ефира и Въздуха, Невин се завърна в тялото си. Вървейки обратно към лагера, той размишляваше за тази дълга и скучна нощ. Може би черният майстор просто изчакваше вниманието му да отслабне — да, възможно, но твърде невероятно. Невин съсредоточи цялото си внимание върху врага, представи си всички зловещи дела, които би могъл да извърши, ала не усети дори най-лека тръпка на деомерско предупреждение. Поради това стигна до заключението, че черният майстор завинаги е напуснал полесражението.
— Трябваше да сторя същото и да си спестя една скучна нощ — високо изрече той. — Но не съм си и помислял, че ще се предаде толкова лесно.
Изведнъж се разсмя на собствената си наивност. Толкова бе свикнал със своето могъщество, че забравяше колко ужасяващо може да изглежда за човек, който има сериозни причини да се бои от него.
Предната нощ армията на Родри бе лагерувала сред една общинска мера на около половин миля от някакво село. Макар че Родри стана още по тъмно и се разкрещя да тръгват, наложи се да изчакат още час просто защото конете трябваше да привършат с пашата. Джил предположи, че Корбин вече пътува; той можеше да поеме риска да съсипе конете си, защото отиваше към своя дън.
Когато отиде да си вземе дажбата, Адерин я помоли да се разходят настрани. Наблизо беше селското езерце, укрито зад гъст върбалак и двамата се усамотиха между дърветата. Адерин с въздишка седна върху един паднал дънер. Идващото утро подчертаваше бръчките около очите му и личеше колко е изморен.
— Не се обиждай, Джил, но наистина ли смяташ, че можеш да победиш Корбин? Не бих искал да загинеш в безнадеждна схватка. Остави другото, но Невин никога няма да ми го прости, а гневът му съвсем не е за пренебрегване.
— О, напълно ти вярвам. Но ако е сам срещу мен, мисля, че ще се справя. Доколкото разбрах от Родри, той е стар, бавен и затлъстял. Ако го накарам да се размърда, скоро ще капне.
— Стар ли? Мислех, че е само на трийсет и осем.
— Е, не се засягай, обаче за боец това е преклонна възраст.
— Сигурно. Аз…
Изведнъж горичката около тях помръкна. Адерин скочи на крака и изруга. През ясното небе изведнъж бе плъзнала плътна маса от сиви дъждовни облаци. Бурен вятър налетя над върбите и наоколо се разхвърчаха листа. В далечината затрещяха гръмотевици.
— Лодлейн ли стои зад това? — запита Джил.
— Кой друг? Нищо, ще се оправя. Бягай, дете… конете!
Под сянката на прииждащите облаци, от които се носеше студеният мирис на дъжд, Джил хукна назад и завари лагера в паника — войниците ругаеха, лордовете и капитаните търчаха насам-натам и крещяха заповеди, конете изплашено се дърпаха от поводите. Точно когато достигна табуна, съвсем наблизо се стовари с трясък първата синкава мълния. Конете запръхтяха, зацвилиха и почнаха да се дърпат още по-отчаяно. Падна нова светкавица; посипаха се едри дъждовни капки. Джил сграбчи юздата на най-близкия кон само миг преди да избяга. Наоколо ругаещите войници вършеха същото. Родри дотича и хвана съседния кон.
— Приготви се да бягаш! Побеснеят ли, пускай юздата и се спасявай както можеш!
Налетя нов порив на вятъра и дъждът ги обля като из ведро. Конете мятаха глави и подскачаха, а хората дърпаха юздите и кротко бъбреха каквото им дойде на ум, за да ги успокоят. Но мълниите изведнъж спряха, сякаш бог Тарн бе изтръгнал оръжието от ръцете на Лодлейн. След още няколко минути дъждът престана със зловеща внезапност. Когато вдигна очи, Джил видя как мощен вятър разкъсва парцаливите облаци. За момент изглеждаше, че те отново ще се съберат, както би станало при истинска буря, но късчето синьо небе отгоре упорито оставаше чисто, после бързо се разшири, сякаш невидим великан разчистваше с метла небосвода от разсипано брашно.