— О, богове — прошепна Родри. — Деомер.
Последните облаци изчезнаха. Не отминаха по вятъра, нито пък се разсеяха постепенно; просто изведнъж се стопиха и изчезнаха без следа. Джил потрепера.
Но макар че Адерин бе прогонил бурята, тя все пак задържа армията. Трябваше да преподредят мокрите провизии, да изстискат подгизналите одеяла, да изсушат влажните ризници, да успокоят подплашените коне. Потеглиха цял час по-късно, отколкото трябваше — а това означаваше още три мили преднина за Корбин.
— Ще изоставим обоза — отсече Родри. — Джил, ела да яздиш до мен. Тръгваме да догоним онзи негодник.
Когато Джил зае място в колоната, сърцето й се разтуптя от страх. Макар да не го бе признала пред Адерин, знаеше, че непривичната тежест на ризницата ще забавя движенията й, а тъкмо бързината беше нейното най-силно оръжие в схватките. Протритите й рамене пламтяха като от огън. Но когато Родри отправи към нея безумната си усмивка, тя също се усмихна и гордо отметна глава. За нищо на света не би му показала, че се страхува!
Армията потегли, като редуваше хода с тръс, което означаваше, че ще изминават по пет мили в час срещу три за Корбин. Джил непрестанно се оглеждаше и няколко мили по-нататък зърна високо в небето над тях да кръжи ястреб. Стомахът й се сви. Малко по-късно ястребът отлетя право на север. Продължиха напред покрай чифлици, където селяците се укриваха зад плътно залостени врати от гнева на воюващите лордове, през ниви, горички и ливади. Джил реши, че дори смъртта в бой е за предпочитане пред този лепкав страх, който не я напускаше.
И все пак накрая Корбин успя да им избяга. Стигнаха до едно стърнище, сред което видяха каруци с провизии, десетина ранени коне и четиринайсет ранени войници, изоставени от господаря си на произвола на съдбата. Корбин бе зарязал всичко, което можеше да го забави и се спасяваше с бягство към Дън Бръдлин.
— Ах, фъшкии на камари! — изръмжа Родри. — Вече няма да ги догоним. — Той се отпусна уморено на седлото, после въздъхна и вдигна глава. — Е, станалото — станало, нали? Да видим поне какво може да сторим за тия клетници. Обозът и хирурзите скоро ще ни настигнат.
Докато слизаше, Джил си помисли, че никога не е срещала толкова доблестен благородник. Двамата се отправиха към импровизирания лагер, където ранените лежаха на голата земя и трепереха под мокрите си завивки. Бурята на Лодлейн не ги бе пощадила. На една от каруците се подпираше войник с шинирана ръка и окървавена превръзка около челото. Когато видя Родри, по лицето му бликнаха две струйки сълзи.
— Как ти е името, момко? — запита Родри. — И откога сте тук.
— Ланик, милорд. Тук сме от снощи. На това място лагерувахме, после ни изоставиха.
— Не ви ли предложиха поне някакъв избор?
— Не, милорд, поне на другите не предложиха. Казах, че ще остана при тях. Аз поне се държа на крака и криво-ляво опитвам да ги нахраня. — Ланик помълча и се вгледа в Родри с очи, замъглени от болка. — Магьосникът е виновен, милорд. лорд Корбин никога не би ни изоставил, обаче Лодлейн го принуди. С очите си видях. О, богове, по-добре да съм ваш пленник, отколкото да стоя в крепостта с онзи смрадлив магьосник.
— Боговете да ни помагат! — възкликна Джил. — Ни най-малко не те упреквам.
Когато чу гласа й, Ланик изхлипа:
— Девойка. Девойка с меч.
И той се разрида.
Един час по-късно се дотътри и обозът. Родри прати двамата свободни хирурзи да сторят каквото могат за хората на Корбин, но повика Адерин да вземе участие във военния съвет. Лордовете унило застанаха в кръг и се загледаха в калната земя.
— Е, свърши се тя — каза Слигин. — Поне да идем и да го обсадим, а? Това е въпрос на чест.
— Прав си — отвърна Родри. — Ах, пъклото да го вземе, сигурно вече е пратил към Рийс вестоносци с молба да се намеси. Не бих понесъл проклетият ми брат да ме прогони както се пъдят псета от дивеча.
— Тъй ли, милорд? — намеси се Адерин. — Ами ако вестоносците изобщо не стигнат до него?
Всички лордове се извърнаха да погледнат този крехък старец, надарен с невъобразимо могъщество.