— Трябва да спрем Лодлейн и то незабавно. Мислите ли, че гуербрет Рийс ще ни повярва, ако му кажем, че бунтът е предизвикан чрез деомер? Не, разбира се. А на съда Лодлейн ще се размине само с кръвен данък за убития и ще може свободно да твори нови злини.
— Добре де — каза Родри. — Но дори и да заловим пратениците, ако не ги убием, те ще се оплачат на Рийс. А да пукна, ако си позволя да убия беззащитни хора.
— Дори не бих помислил да ви предложа подобно нещо — лукаво се усмихна Адерин. — Оставете ги на мен, господарю кадвридок. Косъм няма да падне от главите им, но и Рийс не ще получи посланието от Корбин. Обещавам ви.
Каруците с ранените се движеха бавно и често спираха, за да си починат хората. Към пладне се задържаха по-дълго, докато Невин и хирургът се мъчеха да сторят за войниците каквото могат. Невин тъкмо бе откраднал малко време, за да похапне, когато усети мисления зов на Адерин. Отдалечи се към близкото поточе и впи поглед в слънчевите отблясъци по водата. Образът на приятеля му изникна почти веднага.
„Настигнахте ли Корбин?“ — запита мислено Невин.
„Не, проклет да е. Ще се укрепи в своя дън. Ти познаваш елдидската политика доста по-добре от мен. Да речем, че Корбин реши да изпрати отчаян призив към някой съюзник да му помогне в пробива на обсадата. Кого би избрал?“
„Я стига, наистина ли го мислиш за толкова глупав? Би трябвало да прати на Рийс вестоносци с молба за мир.“
В очите на Адерин заиграха лукави пламъчета.
„Сигурно. Но все пак би ли ми отговорил на въпроса? Ще ти обясня по-късно, когато имам повече време.“
„Добре тогава. Чакай да помисля. Така… Талид от Белглейд ще да е, няма кой друг.“
„Благодаря ти.“
После образът изчезна, а Невин остана да се чуди какво ли си е наумил старият му ученик.
Тъй като лорд Корбин получаваше доста пари от такси за моста над Делондериел, Дън Бръдлин беше солидна крепост с високи каменни стени, зад които спокойно можеше да се настани гарнизон от стотина души. Макар че обикновено мразеше да стои вътре, тази вечер Лодлейн изпита искрена радост, когато най-сетне се добраха дотам. Докато остатъците от армията бавно се тътреха през портата, той хвърли юздите на един слуга и изтича към своята стая на най-горния етаж. Дръпна капаците на прозорците в спалнята и подаде глава навън да вдъхне прохладния вечерен въздух. Беше толкова изтощен, че му се плачеше.
За всичко е виновен Адерин, каза си той, да, негова е вината, че не ме остави да им пратя буря, както желаех. Е, може старецът да е спечелил първата битка, но ще има и други сражения.
— Още не съм победен! — изръмжа Лодлейн на елфически език. — Никой не ще победи Лодлейн Всемогъщи, Повелителя на Въздушните сили!
Но когато обърна гръб на прозореца, видя Адерин да стои насред стаята. Образът беше тъй ясен, че Лодлейн извика от страх да не би старецът наистина да е влязъл при него. Едва когато фигурата леко потръпна, той разбра, че е само видение — бе забравил да сложи астрални печати над дъна.
„Момко, сине мой, моля те да ме изслушаш. Все още имаш един последен шанс. Знам, че някой злоупотребява с теб и те използва. Спри и се покай още сега. Ако още хора загинат заради теб, вече няма да има прошка. Предай се, докато можем да ти помогнем.“
Адерин изглеждаше тъй сломен, че Лодлейн изхлипа. Баща му бе дошъл да предложи прошка; баща му през цялото време бе знаел онова, което той откри съвсем наскоро — че са го омагьосали, че е бил толкова глупав да се остави в ръцете на таен неприятел.
„Умолявам те, момко“ — настоя Адерин.
Срам, унижение, ненавист към самия себе си — всички тия чувства се надигнаха, задушиха го, превърнаха се в зловонен пушек, който изпълни стаята и замъгли образа на Адерин. Лодлейн искаше да заплаче, да протегне ръце към баща си, но пушекът го задавяше. Изведнъж той се разтрепера от ярост и бясно изкрещя:
— Махай се! Махай се! Не ми трябва твоята помощ!
Лодлейн събра цялата си мощ и хвърли насреща му поток от чиста енергия, преграда от огнена светлина, но още преди да го улучи, образът вече беше изчезнал. Тогава падна на колене и заплака сред лютивия, мръсен пушек, който се разчисти сам, струйка по струйка.
Мина много време, преди да се овладее. Стана и се дотътри до масичката, където имаше кана с медовина и чаша, наля си догоре и изгълта питието на един дъх. Изведнъж самотата стана непоносима. Без дори да остави чашата, той изтича от стаята и се втурна надолу по спиралното стълбище.
В голямата зала на лорд Корбин беше горещо, задимено и шумно от гласовете на войниците, които седяха по масите, стояха край стените, разговаряха тихичко или просто пиеха пиво с такова настървение, че слугите едва смогваха да донесат нови халби. Лодлейн седна на обичайното си място вдясно от Корбин. Отсреща Новек го погледна с изцъклени очи. Макар че бе изтървал останалите, Лодлейн все още успяваше да поддържа този лорд под властта на магията си. Корбин ядеше парче свинско печено, като захапваше края и режеше късове с мазния си кинжал.