— Радвам се, че слезе, съветнико — каза Новек. — Тъкмо си говорехме с твоя господар, че трябва да пратим при гуербрета вестоносци с молба за мир.
— Той ще предложи прилични условия — високо изрече Корбин със зле разигран оптимизъм. — Но трябва да изпратим хората още тази нощ. Обзалагам се, че утре Родри ще ни обсади.
Двамата втренчиха въпросителни погледи срещу Лодлейн.
— Естествено — сопна се той. — Нима ви трябва деомер, за да разберете очевидното?
Лордовете покорно кимнаха. Корбин пак захапа месото и си отряза ново парче.
— Трябва да знаем точно къде е Родри — каза Новек. — Не можем да си позволим риска пратениците да налетят право на него.
Корбин кимна и се оригна. Лодлейн усети, че повече няма да издържи.
— Веднага ще се погрижа за това.
Докато бързаше нагоре към стаята си, той се потеше от страх. Прекалено силно се боеше от Адерин, за да разузнае през ефирната плоскост, а това означаваше, че ще трябва да лети. Но и всеки опит за преобразяване, когато човек е изтощен, беше твърде опасен. След като влезе в стаята, той запали фенера с едно щракване на пръстите. Пламъчето бликна веднага и това го поуспокои. Все още имаше мощ, повече мощ, отколкото можеха да си въобразят тия кръглоухи псета — той, Лодлейн Всемогъщи! Смъкна дрехите си и ги захвърли на леглото. Дори и най-могъщите майстори на деомера не можеха да преобразяват мъртва материя, каквато е например платното.
Лодлейн положи ръце върху перваза на прозореца и се загледа в звездното небе, докато го обзе пълно спокойствие. Усети как мощта му бавно расте, предпазливо продължи да призовава нови и нови сили, докато съзнанието му сякаш се превърна в могъща река. Мислено си представи образа на грамадния червен ястреб, горделив и жесток, сетне го изтласка навън, върху перваза между ръцете си. Засега ястребът съществуваше само във въображението на Лодлейн и пак чрез въображение той прехвърли съзнанието си в птицата. Беше прекарал дълги години в тежки и скучни упражнения на ума, които му позволяваха да си представи, че стои върху перваза и гледа надолу през очите на ястреба. Поддържайки съзнанието си неотклонно насочено към птицата, той пропя заповедното слово — простичко хипнотично заклинание, което му отваряше вратата към ефирната плоскост. Когато видя как гледката долу се обгръща в студена синкава светлина, Лодлейн разбра, че е прехвърлил съзнанието си на по-горно ниво.
В този момент нещата вече надхвърляха границите на обикновеното въображение. Когато се обърна, видя тялото си да лежи на пода, свързано с ястреба чрез сребриста нишка. Сега можеше да се носи из ефира, използвайки ястреба като светлинно тяло, но си беше наумил нещо далеч по-опасно. Мислено пропя втора поредица от слова, известни само на Елкион Лакар, и видя как устните на човешкото тяло потрепват ритмично. Когато разкърши крилете на ястреба, ръцете под него се надигнаха. Сега идваше най-трудното. Ефирният двойник на всеки човек е като матрица, която удържа и оформя плътта; ако двойникът е достатъчно силен, плътта ще му се подчини. Лодлейн запя, напрегна се, подчини цялата си мощ на онова въображение, което е нещо повече от въображение и накрая с един последен напевен крясък ефирният двойник привлече материята в новия й калъп.
Човекът Лодлейн бе изчезнал от стаята. Само ястребът стоеше на перваза и разперваше гордо криле. С дрезгав победоносен вик Лодлейн се хвърли в нощта и излетя над дъна. Той обичаше полета, обичаше пълната свобода да се рее по вятъра, обичаше гледката отвисоко, когато всяка крепост и всяка къща прилича на нищожна играчка, захвърлена от нехайна детска ръка. Макар и в тялото на ястреб, Лодлейн запазваше ефирното зрение, което бе тъй важно за преобразяването. В синкавата нощ под него мъждукаше червената аура на живата растителност. Тук-там се мяркаха жълтите петна на сгушени една до друга крави. Следвайки студената черна ивица на пътя, Лодлейн полетя на юг, докато най-сетне зърна светла преплетена маса от аури, която трябваше да е армията на Родри.
Издигна се по-нависоко, после описа плавен кръг над лагера. Напрегнатият му ум диреше из ефира следи от деомера на Адерин. Когато не откри нищо, той предположи, че старецът спи или си прахосва времето с грижи за ранените. Сетне чу звук — глухия скръбен крясък на бухал. Стреснат, Лодлейн отчаяно размаха криле срещу вятъра и се издигна още по-високо. Зърна далече под себе си да потрепва някакво светло петно и измежду дърветата излетя огромен сребрист бухал. Обзе го непреодолим ужас. Лодлейн се обърна по вятъра, напрегна криле и с всички сили полетя към дъна, докато усети, че е оставил далече назад по-бавната птица. Ала макар че се добра до дъна без повече премеждия, докато кацаше на перваза, чу зад себе си — или поне така му се стори — от нощта да долита тих крясък, изпълнен с печал.