Талид леко се усмихна.
— По-точно би трябвало да кажа, че беше негова съпруга. Когато пристигна при мен с още няколко жени в началото на тая проклета война, дадох клетва, че вече никога не ще се върне при онзи скапан негодник, дори и да не го обесите. Той я е подлудил, направо я е побъркал! Само едно бръщолеви, горката — че навсякъде се спотайвали зли магьосници и духовете били обладали Корбин. Направо непоносимо.
— Ах, кълна се във всички адове! — Родри усърдно се престори на потресен от ужас. — Какво нещастие!
— И аз тъй мисля. Е, снощи пък тия двамата пристигнаха с вест от Корбин, който най-любезно ме моли да събера армия и да пробия обсадата.
Родри подсвирна от изненада.
— Адски сте прав! — отсече Талид. — Сякаш съм толкова наивен, та да наруша мира от името на гуербрета и да се меся в нещо, дето изобщо не ме засяга, особено след като се е отнесъл така към собствената ми сестра! Ако ваше благородие не възразява, ще отведа тия двама войници при Рийс, за да му обясня какво е станало. Разбирате ли, Корбин не е изпратил писмо, тъй че ми трябват техните показания.
— На драго сърце. Само ще ви помоля за разрешение да ги покажа пред дъна преди да си тръгнете, та Корбин да повярва, че съм ги хванал.
Събраха се в покоите на Корбин, за да обсъдят новината насаме. Новек седеше на перваза, Корбин крачеше напред-назад, а Лодлейн се бе настанил на един стол и усърдно се преструваше на спокоен и уверен в бъдещия успех. Новек сумтеше като прасе и непрестанно потриваше мустак с опакото на китката си.
— Адска глупост е било да се обръщаш към Талид — изръмжа той.
— Не съм се обръщал към него! — кресна Корбин. — Не можеш ли да си го набиеш веднъж завинаги в тъпата тиква? Никаква вест не съм пращал на Талид. Пратих ония двамата в Аберуин да молят за мир, точно както бяхме решили.
Лодлейн изруга на елфически.
— Предател — продължи Корбин. — В дъна сигурно има предател, който отлично си дава сметка за настроението на Талид.
— И кой може да е тоя предател? — запита Новек. — Тук няма никой освен твоите и моите хора, а нещо не си ги представям ония двамата да са го решили на своя глава.
— Точно така. — Корбин спря и се завъртя към него. — И аз се чудех. На кого от двама ни предложиха прошка?
Когато ръката на Новек плъзна към меча, Лодлейн скочи и застана между двамата.
— Не ставайте глупаци — кресна той. — Никак не е било трудно хората на Родри да пресрещнат пратениците и да ги подкупят.
Корбин въздъхна и подаде ръка на Новек.
— Извинявай. Не съм на себе си.
— И аз. — Новек стисна ръката му. — Е, разлятото пиво не се връща, нали? Въпросът е какво да правим сега.
— Още не съм загубил надежда — отвърна Корбин и се усмихна угоднически на Лодлейн. — Може би има и друг начин да изпратим посланието… без коне.
Лодлейн усети как по гърба му избива пот. Отвън Адерин само чакаше и го дебнеше кога ще се опита да избяга.
— Може би. — Той се усмихна насила. — Досега ваше благородие винаги е бил доволен от моите хитрини.
Корбин се усмихна. Новек плъзна пръсти през мустаците си, сякаш възнамеряваше да ги оскубе.
— Ако разрешите, милорди — продължи Лодлейн, — ще се оттегля в стаята си, за да обсъдя проблема.
Без да изчаква отговор, той изтича нагоре, залости вратата зад себе си и се просна на леглото. Намекът, че Родри е подкупил вестоносците, беше само празна приказка, предназначена да вдигне малко духа на двамата лордове. Знаеше, че зад цялата работа трябва да стои Адерин. За стареца не представляваше никаква трудност да омагьоса войниците и да вкара в главите им съвършено ясен спомен как Корбин заръчва да отнесат посланието му до Талид. Те нямаха начин да открият, че споменът е просто измамен сън.
Лодлейн стана и неспокойно пристъпи към прозореца. Може би имаше надежда да се добере до гуербрета. Можеше да сложи писмото на Корбин и малко дрехи в торба, която ястребът с лекота би носил в ноктите си, а след това да се изплъзне от Адерин и да отлети до Аберуин. Да се измъкне някак. Но от гърлото му излетя истеричен смях, защото знаеше, че колкото и бързо да полети, Адерин ще го следва по петите. Разбира се, освен ако успееше преди това да убие стареца. Той вкопчи пръсти в перваза. Да убие собствения си баща — о, богове, нима бе паднал толкова ниско?
Отново се просна на леглото. През целия следобед остана да лежи, а умът му бушуваше като море, подмятано между стихиите на вятъра и прилива.
Тъй като не бе изключено след провала на пратениците си Корбин да предприеме отчаян опит за пробив, този ден всички в лагера на Родри се движеха въоръжени. Джил отиде при Калондериел и Дженантар, които стояха на стража до конете с лъкове в ръце. Часовете се влачеха бавно и накрая дори шегите на двамата елфи взеха да се изчерпват.